Автор: ejko
Дата: 23-04-09 09:23
diandimov, отпива глътка уиски, примлясква в сумрака на стаята, където единствената светлина е мониторът на компютъра му и потъва в размисъл. Тази вечер се чувстваше много щастлив! Беше изкарал добри пари и можеше да спокойствие да си представя за какво може да ги изхарчи. Щаститето се разля върху устните му.
Искаше да извика, да изкрещи със цяло гърло колко е щастлив, колко е пълен живота му, но никой нямаше да го чуе, а и ако го чуеше най-вероятно щеше да извика полиция.
Мислите му се фиксираха от натрапчивата идея да напише нещо на своите някогашни сънародници от далечната и малка държава, която навремето го отгледа и той заряза без капка съжаление. Искаше му се българите в онзи смотан форум да разберат, че той не е направил грешка като беше заминал, искаше му се да покаже колко е хубав животът му сега, колко са сбъднати мечтите му, колко са смислени нощите му.
Помисли за миг и веднага се сети- "Какво може да покаже колко е хубав животът ми по добре от това да кажа, колко е лош чуждия". Все пак животът в Щатите го беше научил, че щастието е константа и ако го има на едно място, то най-вероятно си отива от друго...
Щрихите вече бяха готови, само трябваше да измисли цвят. Вече беше казвал че са бедни, но това някак не беше постигнало нужния ефект, защото те нямаше как да знаят колко точно е богат той, така че тази първоначална идея отпадна. Можеше да говори за политика, но и този коз вече беше използван.
Тогава се сети! Както може да жегне българите, ако не елементарна пропаганда относно турцизирането на родината им!
Пръстите вече палаво шареха по клавиатурата и прекъснаха само за миг, за да вдигнат чашата с Glenfiddich.
Само след секунди темата беше във форума и вече някой му се беше ядосал. Това го зарадва. Идеята за чуждото нещастие, яд и безсилие винаги го правеше щастлив и го усмихваше по онзи начин, по който навремето му ставаше някак смешно, когато в училище тормозеха идиота на класа.
Вече и уискито от 12 годишно взе да има вкус на 15, а и за миг забрави онзи ужасен еврейн, който го беше унижил в таксито днес.
Усмивката на diandimov вече не можеше да бъде помрачена от нищо. Тя беше широка и чиста, като на човек изпълнил тежкия бащин завет. Само червено-сините отражения на случайно минаващата патрулка, леко изкривяваха устните му в сумрака и за миг го откъснаха от мислите му.
"Пак някоя чернилка" си помисли diandimov, загледан през прозореца си и отпи последната глътка от чашата.
Нищо вече не го спираше да си легне...
|
|