Автор: OrLIndraGanOv
Дата: 23-01-09 10:52
Оттам нататък всичко беше классика. Облаците се разкъсаха, и над нас се разкри такова ясно нощно небе, каквото рядко съм виждал през живота си. Всяка малка звездичка блещукаше отчетливо, а небето беше просто затрупано с тях - имах чувството, че почти се припокриват. Луната беше почти идеално кръгла - не и достигаше един ден до пълнолуние - и обливаше всичко в някаква типична сребърно-синкава мека светлина. Бяхме легнали на тревата до огъня, който хвърляше игриви, жълти отблясъци по хрома на моторите - а точно срещу нас, на фона на червеникавото зарево от светлините на Варна в далечината, се открояваха силуетите на огромните варовикови колони. Абсолютно, неописуемо вълшебно. Чуруликаха птички, щурчета се обаждаха, а някъде, на майната си, даже виеха чакали... С Лъчо говорихме дълго, също толкова дълго мълчахме - говорихме за какво ли не, от классическите теми за живота, жените, тези две неща в различни комбинации, до приятелите, амбициите, плановете, миналото...Абе всичко, кажи речи. Много приятно си изкарахме - аз си лежах на тревата, подушвайки аромата на почвата, на дима от огъня, на специфичната влага във въздуха, гледах в небето и броях самолетите между звездите...Опитах се да спазя традицията и да се сетя за някоя страшна история, която да разкажа на Акулата край огъня, както си му е редът ( трябва да се сетя да пусна един сърч в Гугъл някой път за къси, страшни разказчета, за да съм подготвен за следващия път. ), но не успях. Във връзка с чакалите ( може да не са били чакали, а койоти, вълци, диви кучета динго, подивели морски свинчета - но си беше много сдухващ, классически вой ) - може да ви се стори смешно, но накарах Лъчезар да препикаем периметър около палатките - да си маркираме територията. Никога не знаеш, кога на някой хамстер са му избили чивиите и е побеснял, жадувайки човешко месо. Майтапа на страна - това място, с цялата му романтика, си беше и малко страшно, когато падна мрак. Не страшно по ужасяващия начин, а по елегантния, прокрадващ се през задната вратичка на съзнанието ти начин, дето не го усещаш веднага, а идва с леко закъснение... В някакъв момент, когато вече беше сумрачно, отидох да се разходя между камъните, давайки шанс на Лъчо спокойно да поговори по телефона с гаджето си. Не издържах дълго сам, преди да се върна в лагера - каменните колони, забити дълбоко в земята, като изпочупени зъби на гигантски, отдавна мъртви дракони, хвърляха меки, дифузни сенки около себе си - всичко потъваше в полумрак, и на мътната, сивкава светлина, целият пейзаж изглеждаше леко нереален. Като проход в друг свят, изпълнен с натрошени, разпръснати, остри скали. Сиви скали, като безименни надгробни плочи, сред които бродят Неща, прокрадват се, движейки се на границата на периферното ти зрение, сякаш преливайки от сянка в сянка, носейки със себе си онзи намек за поглед, вперен в гърба ти, който кара космите по врата ти да настръхнат. Носейки онзи полъх на вятъра, който те кара да се замислиш какво по дяволите правиш там, и който те кара да се сетиш, че всъщност не искаш да си сам сред скалите. Носейки онзи тих звук, онова леко изпращяване някъде зад теб, което те кара да тръгнеш обратно към лагера, като усещаш врата си зверски напрегнат и оголен, незащитен, уязвим...и когато вече не издържаш, се обръщаш, само за да видиш безлюдна, пустинна местност, осеяна със високи, студени скали, а вятърът тихо свири в ушите ти, и сякаш ти шепне нещо подигравателно на своя си език... А когато се прибереш, и седнеш до огъня, се чувстваш много глупаво, че си се вързал, че си се поддал на идиотските си, иррационални, човешки страхове.
Из Еп. 3 - Побитите Камъни
|
|