Автор: Mobby_Dick
Дата: 05-02-06 22:36
https://photo-forum.net/static/forum/2006-02/qurz5967.JPG
http://galya74.hit.bg/galery1/image/image7.jpg
amoreto - (кликни на розата, малка тайна - вече нека да е за другите)
На една много специална приятелка gali ..която през най-студения януярски ден си отиде тихо и неочаквано от този свят.
Пътят към кръста
Празен февруарски ден, празен влак, празна посока, празно купе, празни мисли, инерция. Безсилно се спускам по течението на реката. Празен пролом, пуст пейзаж, носталгия, монотонен ритъм, безлични сенки около мен. От морето на носталгията изплуват спомени. Ритъмът на влака навява стара тъжна неаполитанска мелодия - L,emigrante, същата, която преди по-малко от месец ти пусках в слушалката, без да предполагаме нищо с теб. Тогава беше на една слушалка разстояние, а вече на цяла вечност.
Тръгнал съм към онзи кръст - там, на високото. Искам да го достигна, да застана до него, да погледна надолу, да се заредя или да получа послание, утеха.
Познавам този Балкан на пръсти, но се указва, че спомените са ми избледнели. Лутам се, намирам посоката (казват ми я). Пущинак, вече е пущинак.
Колко съм се лутал под този кръст, колко съм се катерил, пълзял в дупките и пещерите под него, откривал съм нови светове, приятелства, заздравявали са ми се старите приятелства, алкохол, безумства.
Сега търся спасение в старите спомени. Търся пътя към кръста. Никога не съм пожелавал истински да го достигна. Не знам какво точно очаквам, но този път съм решил да го достигна - този, на височината.
Влака препуска лудо,а ти все си отпред, гледаш ме, и нищо не казваш.
Достигам кръста със залеза. Образите чезнат в умората и омарата. Някога това място е било дъно на дълбоко море, а сега е връх на висока скала - само раковинките загатват за това. Под мен е света. Комините запушват, влаковете следват посоките си. Настава хлад, и месецът изгрява още преди слънцето да си е отишло съвсем.
Там долу някъде е топло. Слизам обратно по друг път (спомените вече са си дошли на място). Младежи, смях, бивак. Аз ли бях това? Запечатвам спомените - суета. Дали са ми нужни - защо не, как съжалявам понякога.
Пътувам срещу течението - хлад, река, топло купе. Всичко следва своя ритъм, аз също - към дома. В коридора се мяркат сенки, правя се на страшен...искам да остана сам. Влиза баба, ходила на доктор и сега се прибира до село -на една гара път...носи амбалажни картони за печката. Взимам парче картон. Докато пиша, също бягам. Парчето свърши.
cross
cross1
cross2
cross3
******************************************************************
Пътят към кръста
Ето как ми коментираше работите amoreto..( на майл или Q).
">> > > >за тоновете и гледната точка-на Земята само гмеш и мръсотия, хващайте пътя към оня свят, там е синьо и лъскаво.
Тоя кръст е като държанка в лъскава кола- институцията църква се е понакиприла; чорбаджии, обрали бедните, даряват пари на църквата - откуп за късчето рай. и тези пари не отиват да бедните, а за блясък и парадност. това ли е пътят?
>> > > >кръстът трябва да е дървен. трябва да е от дърво, расло на земята, по която си ходил; да е устоявало на бури и дъждове; да е давало подслон от жегата на копачи и овчари; на клоните му трябва да са гнездили птички, кози да са хрупали листата му; да има следи от люлка, да е огласяно от детски смях... - да е било полезно на всички и никога да не е очаквало благодарност. само такова дърво заслужава да сочи пътя нагоре.
>> > > >нищо чудно, че днес никой не е доволен от живота си: ставаш сутрин, и вместо да се радваш, че изобщо си се събудил, да поздравиш слънцето и да благодариш на луната, ти мърмориш колко рано трябвало да ставаш за работа. яд те е колко са мръсни улиците, вместо да се кефиш, че имаш здрави крака да подритваш шумата. вечер сериал с насилие или ориндж каунти-кварталът на богатите, въртят ти се едни мисли що си толко беден, вместо да събираш залези, които никой не може да ти отнеме.
.......................................................
>що те нема?
>Търся едно такова нещо, което не просто ще е добро с мен, ще ме гушка, ще ме разсмива и ще отглеждаме заедно маргаритки и залези. Търся едно такова нещо, което ще ми даде спокойствие, тиха радост и съвсем малко тъга... Едно такова, което ще запълни цялата празнота вътре и ще ми остави само някое тясно ъгълче, в случай, че реша да поостана със себе си или да поседя скрита под масата... Едно такова нещо, което никога няма да ми се сърди, че съм дете и ще ми подарява балони, много балони, понеже аз всъщност не обичам рози."
******************************************************************
Набрах късо разказче от книгата на един приятел.
ДЪЖД В ДУШАТА
Когато стигна горе, чак на втората заран, разбра, че дъждът бе валял в душата му. Да, той беше истински, по средата на изкачването, заваля, и оранжевите му струи шибаха лицето му, и русите му коси, дълги и буйни, се слепваха на челото му, даже не можеше да наведе главата си, толкова неудобна беше позата му, стъпил на клиновете, които се зибаваха в скалата по-лесно отколкото можеше да се предположи. Беше тръгнал нагоре като огромен прилеп, расото се размахваше, при първите стотина дължини на тялото беше безкрайно красиво, но по-нагоре разбра, че няма да може с него, за да успее с кръста, този свещен кръст, всъъщност доста лек, макар и от желязо, но все пак увличащ, надолу, надолу, към преобръщането на небето, към зафиксирането в зеницата на последния син отблясък на реката, към приближаването на една топла, ухаеща земна педя, достатъчна за проснатото тяло. Тогава расото полетя надолу като черно цвете, хвърлено в дъжда и много тежко, изплющя върху камъните, встрани от тези, които бяха долу и гледаха безмълвни. Но когато стигна горе, и главата му се показа, докосвайки небето в златото на залеза, и погледна над смълчаната планина, над дремещите гори и голите баири, пожълтели и посивяващи, си каза не, си помисли , не, а го почувства; какъв смисъл бе имало всичко, изкачването и поглеждането, поставянето на този кръст, който щеше да просъществува триста години. Сега преминаващите през пролома, щяха да сочат с поглед, да се прекръстват... Но когато стигна горе, разбра, че дъжд ^ беше завалял в душата му.
“Джулай Морнинг” – Явор Тодоров
|
|
![[smilie2]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie2.gif)
![[smile]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie1.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram