Автор: stranger
Дата: 07-06-05 00:55
Най-висшият фетиш на критиката на културата, обаче, е самото понятие за култура. Защото никоя творба на изкуството и никоя философия, според смисъла си, не са се изчерпили в себе си, не са изчерпили своето битие-в-себе-си. Те винаги са стояли във връзка с реалния жизнен процес на обществото, от който се откъсват. Чак общата им обвързаност с вината за сляпо и безчувствено възпроизвеждащия се живот, постоянството на автономията и независимостта, разрива с легитимната власт, съдържа имплицитно, поне като несъзнателен момент, целта, упътването към едно състояние, в което свободата би била осъществима. Това е едно двусмислено обещание на културата, доколкото нейната екзистенция в омагьосаната реалност напоследък зависи от предписания, основаващи се на чужд труд. Фактът, че европейската култура в своя широк обхват изражда в идеология всичко, което се е превърнало в предмет на консумация и което в днешно време е назначавано на населението от лекари и психотехници, се поражда от промяната на функцията й срещу материалната практика, от придържането й към позицията на ненамеса. Тази промяна, разбира се, не е била грехопадение, а е била исторически насилствено предизвикана. Защото единствено индиректно, дори в процеса на завръщане към себе си, буржоазната култура заимства идеята за чистота от изопачаваните следи на тоталитарните издевателства, обхващащи всички области на наличното битие. Тя остава вярна на хората и не се отрича от тях, единствено с отказа си от собствената си саморазяждаща се практика, от винаги новото производство на никога неизменимото, от служба на клиента в полза на манипулаторите. Но такава концентрация върху абсолютно собствената субстанция, както в поезията и теоретическите студии на Пол Валери, където тя е намерила най-изящно отражение, работи едновременно за съдържателното й изчерпване. Доколкото осъществените в противовес на действителността върховни постижения на духа биват абстрахирани от самата реалност, неговият смисъл се променя въпреки строгото смислово съдържание. Чрез резигнация срещу фаталността на жизнения процес, и до още по-голяма степен чрез уплътняване като особена област сред другите, той остава при чистото биващо и сам се превръща в чисто биващо. Кастрацията на културата, която е будела негодувание у философите по времето на Русо и в епохата на Шилеровите Разбойници, при Нитше и накрая до самоцелно отдадените на каузата си проповедници, превръща себе си в културно самосъзние на култура, което я поставя в стабилна и последователна опозицията на нарастващо варварство на икономиката. Приеманото за културен упадък е всъщност чиста проява на това самосъзнание. Само натурализирана и овещнена, реифицирана, културата позволява да бъде обожествена. Фетишизмът гравитира към митологията. Културните критици се пристрастяват най-много към онези идоли още от ранната история до съмнителната, дълго сублимирана либералистична епоха, които приканват към завръщане към произхода. Понеже културната критика отхвърля прогресиращата интеграция на всички форми на съзнание в машината на материалното производство, без да се опита да го разбере в дълбочина, тя се връща назад, примамена от обещанието за непосредственост. Към това я подтиква собствената й инерция, а не само общественият порядък, заглушаващ всеки неин опит да предизвика напредък в обезчовечаването с глъч срещу обезчовечаването или напредъка. Изолирането на духа от материалното производство наистина засилва почитта към него, но заедно с това го превръща в жертвен агнец за цялостното съзнание поради извършеното в практиката. Вината е прехвърлена на Просвещението като такова, а не като инструмент в ръцете на реалната власт - оттук и ирационализмът в културната критика. Веднъж изтръгнала духа от диалектиката му с материалните условия за живот, тя го приема несъмнено и недвусмислено като принцип на фаталността, подривайки собствената му съпротива. Културният критик е лишен от интуицията, че реификацията на самия живот се основава не на твърде много, а на твърде малко просвещение, че осакатяването на човечеството, причинено от настоящата партикуларистка рационалност, е белег на абсолютна ирационалност. Отхвърлянето на тази ирационалност, което би съвпаднало с разделението между духовен и физически труд, се явява като хаос в заслепението на културната критика: който и да превъзнася реда и формата като такива, трябва да види в изумителния разрив един архетип на вечното. Евентуалният край на фаталното фрагментиране на обществото е гибелна съдба за културната критика: за нея би било по-добре да дойде краят на всички вещи, отколкото човечеството да спре реификацията. Страхът от последнaта хармонира с интереса на заинтригуваните от просъществуването на материалното опровержение. Винаги когато културната критика роптае срещу капитализма, тя поощрява вярването, че грях е именно желанието на хората за потребителски стоки, а не цялостната обстановка, която тя им спестява: наситата, а не гладът. Ако човечеството владееше изобилието от стоки, то би се отърсило от оковите на онази цивилизована варварщина, на която културните критици приписват висшето състояние на духа, вместо приноса към общия регрес в човешките отношения. Вечните ценности, на които се позовава културната критика, са огледален образ на отколешни злочестини. Културният критик се препитава от митичeската закостенялост на културата.
|
|