ФОТО ФОРУМ - СНИМКИ/ФОТОГРАФИЯ/АЛБУМ/БАЗАР

Автори и Aлбуми

Конкурси

Пробуждане - Конкурс

Категории

Рекламирайте тук Затвори

Реклама в секции форуми и базар

Под формата на платени обяви можете да рекламирате ваши продукти, услуги или други комерсиални дейности. Обявата може да бъде публикувана избирателно във форум по ваше желание или във всички форуми на сайта.

За стандартната ценова листа и условия изпратете
запитване до webmaster@photo-forum.net.

Платени обяви

Как да рекламирам?

Всички теми

Към тема

Теми - форум: Архив

първа

1 2 3 4 всички

напред

последна

Тема , нефотографска,но свързана с един от Конкурсите.

Автор: elana
Дата: 02-04-05 12:59

Нишките, които се прекъсват и глобализацията

Никога не съм предполагала, че животът може да бъде толкова изобретателен и всеки път да измисля нов начин, по който да ни разочарова! За жалост доста често и аз ставам жертва на неговото въображение, а всеки път, когато се опитам да избегна това въображение, ставам жертва на собствената си глупост – и в двата случая жертвата съм аз! В подобни ситуации откривам колко ненужно е моето жалко съществувание и че бих могла да си спестя тази агония само ако се приобщя към всеобщите закони на природата и успея да се адаптирам към непрекъснато променящите се условия на средата. Дарвин може и да е бил наясно с проявите на естествения подбор, но на мен някак са ми убягнали. И, макар че на всички е известно, че оцелява по-силният, аз изглежда засега съм се примирила с жестоката действителност и предпочитам по-скоро да се самосъжалявам, отколкото да се боря. Прав е бил и онзи, който е казал, че животът е джунгла и трябва да си лъв, за да оцелееш, но и да си винаги лъв си е доста трудно! Знам, че хората са зверове, които се интересуват единствено от себе си; знам също, че Земята ще продължи да се върти и без мен; знам , че хубавите неща, ако ги има, не се случват на мен. Но мисля, че все трябва да има нещо, заради което си струва да се живее. Не може Господ просто така да е пропилял един човешки живот, като го е дал на мен!
И ето продължавам да живея, опитвайки се да открия това, което заслужава такова разхищение на енергия, материя и време. Вглеждайки се в настоящето, откривам, че все по-неясно ми се струва бъдещето, и все по-често се опитвам да избягам в миналото. Може би именно там откривам спасение от всичко, което изпитвам сега. В този огромен, объркан глобален свят няма местенце, където да се почувстваш сигурен и спокоен, спасен.
И всичко това във век на напредък и технологии! Понякога те ми се струват толкова непоносимо тежки и смазващи, че сякаш съм се сляла с човешкия егоизъм и с градската “машина”. Във века на глобализация, всички сме част от машините – работим с машини, общуваме чрез машини, живеем с машини. Тези машини прекъсват невидима нишка у нас – нишка, която ни свързва със самите нас. Може и да звучи тривиално или твърде сантиментално, но ми е нужно да избягам в такива моменти. Бягам например, четейки Йовковите разкази – заживявам в съня, наречен българско село. Това е сън, в който всичко е простичко и ясно – сън, в който човешката мъка и радост са наивни и чисти, реални и неподправени. Не искам да се събуждам от непревзетата красота и покоя, а да вървя по прашния селски път, да усещам мириса на сено, да слушам тишината и единствено да долавям самотния лай на далечно куче. Че къде другаде днес е възможно това, ако не в сънищата! Има ли място, където поне за миг да се откъснеш от трескаво препускащите часове, от пронизващия вой на сирените и рева на автомобилите, от тежащия въздух и още по-тежките проблеми на минаващите покрай теб забързани хора?! И тези нишки със сънищата прекъсва така наречената глобализация или ги руши в стремежа си да създаде нови. Но новите нишки не могат да заменят другите. Спасени от някогашното пагубно влияние на Византия, днес сме изправени пред още по-пагубно и почти неизбежно – това на световната глобализация. Стремейки се към така жадувания “запад”, ние се отдалечаваме от своето. Говорим за глобални мрежи, глобална информация, глобална икономика, но не и за собствена идентичност, за лична удовлетвореност и за малкия, все още неглобализиран човешки свят, в който се прибираме вечер. Нужно ли е около този свят всичко да бъде джунгла, в която не ти си лъвът? Дали и в човешкия свят оцелява най-силното, най-развитито и най-устойчивото? Никой не забелязва нишките, чрез които биват пренебрегнати нашите традиции и обичаи, за да се настанят на тяхно място “лъвските”, по-устойчивите и по-силните. Тази нишка с традициите все по-често се къса. Тази глобализация променя не само икономиката и достъпа до информация, а и нашето мислене. Почитаните в миналото добродетели днес са превърнати в непреодолими недостатъци. Трудолюбието се свързва с глупост и едва ли не вече е унижение, чувствата са слабост, скромността е “задръстеност”, а добротата – сляпа заблуда. Живеем в свят от интриги, пазари, цени, неосъществени намерения и напразни надежди, изпуснати мигове и пропилени възможности. Живеем с време, от което винаги изоставаме, което винаги бърза и което дори не разбираме. Живеем с големи възможности, с усъвършенствана техника и бързи комуникации, а се справяме бавно и общуваме трудно. Мислим егоистично, а живеем “глобално”.
Може би в някой пренебрегнат от цивилизацията и забравен от глобализацията край, далечен и откъснат от сивотата, може и да има едно село с пуст и прашен път като в Йовковите разкази, където се чува далечен лай на куче и се носи мирис на трева…