Автор: zoomaniak
Дата: 05-01-09 07:13
Летял съм с парапланер по 4-5 часа, когато снимам, нямам умора, казва авторът на „360° България” Летял съм с парапланер по 4-5 часа, когато снимам, нямам умора, казва авторът на „360° България”
Нели Томова
Александър Иванов е автор на хиляди въздушни снимки на България, правени при полетите му с мотоделтапланер и парапланер. 120 от снимките му бяха обединени в изложба „360° България”. Роден е в Казанлък през 1949 г. Инженер-химик по образование, на 23-години той хваща в ръце първия си фотоапарат „Beirette”. Влюбва се завинаги във фотографията и я превръща в професия и призвание. Днес има зад гърба си хиляди снимки и куп самостоятелни изложби, разкриващи многото лица на България. Негови фотографии са отличавани с първа награда в конкурсите на „Zeiss-Praktica” (Берлин), „Canon” и „National Geographic”.
Изложбата му „360° България” през лятото украсяваше Моста на влюбените в София, а после обиколи и други градове в страната. Александър Иванов подбира 120-те въздушни снимки сред хиляди кадри, които е правил от в продължение на осем години, летейки с парапланер и мотоделтапланер.
Последната изложба на фотографа „Отражения”, беше открита през ноември в Художествената галерия в Казанлък. Изложбата обединява фотографии на паралелно съществуващи реалности в съвременна България. Снимки на изоставената „летяща чиния” на Бузлуджа и комините на химкомбината в Димитровград се редуват с величествени планински пейзажи, сгушени сред дърветата църкви, стенописи от скални манастири… Този път фотографиите не са само въздушни, но отново навеждат към размисъл за средата, която ни заобикаля, и за която често самите ние сме отговорни.
Фотографът Александър Иванов. Снимка:авторката
- Кога започна да летиш и да снимаш?
- Полетях, когато станах на 50 години. Това чувство, да полетиш без перка отзад, не може да се опише, може само да го усети човек. От две години летя на парапланер. Изумително е, много ми е готино, освен това отпред се чувствам като господ, имам поглед навсякъде. В мотделтапланера съм по-ограничен. От друга страна, старая се да извлека максимума, не ми омръзва да снимам, когато снимам, нямам умора. Снимал съм 4 часа примерно, 5 часа сме летели с парапланера от Сопот до Русенското поле, тогава снимах и Елаците, открития рудник. Там загубихме двайсетина минути и за малко да кацнем, защото загубихме височина.
- Не е ли рисковано?
- Всичко е рисковано. В момента е рисковано човек да се движи с кола, а и пеш също. Вярно е, понякога рискът е повече горе, но няма как. Човек като тръгне да прави нещо… Аз имам една приказка, която е малко грубичка, но е точно така - сухо дупе риба не яде. Човек трябва да приеме някои неща. Плюс това, като се кача и почна да снимам, въобще не ми пука какво се случва. Аз летя с пилот, негова работа е да командва въжетата или „птичката”. Ако се случи нещо, а то се е случвало, тогава вече казва: „има проблем, трябва да кацаме…” . Но, слава Богу, досега не сме имали сериозен нещастен случай.
- Трудно ли се снима по време на полет?
- Ами по-трудно е… Има и друг голям минус, защото ние летим по пладне, а по пладне осветлението е много плоско, и долу нещата нямат релеф. Релефът го има сутрин рано и вечер късно. В парапланера има и друго нещо, което ми допада, защото е много човешко и от моята си камбанария много ми говори. На въпроса „Ники, накъде ще летим днеска?”, той (пилотът – б.а.) отговаря: „Ами, като се качим горе, ще ти кажа”. Никога не се приземяваме на едно и също място, накъде ще летим също не е ясно, както дойде. И всъщност тази неяснота, когато човек тръгва да си прави кефа, можеш само да я използваш, ще се случи нещо. Може би природата е най-ценното, което ми се случва, аз умея да се приобщавам, по-скоро да се подчинявам на ситуацията, на мястото, не мога да тръгна с голямата кошница. Може да направя много снимки, може да не направя и нищо. Приемам, че е част от играта. Не се сърдя на Господ.
- Значи ли това, че снимките ти не са обмислени предварително – тръгваш и каквото стане?
- Да, аз съм импулсивен човек и това ми помага, когато снимам… В живота ми пречи, разбира се. Но съм така устроен, намерил съм полза. Понякога трябва да се живее за части от секундата. Просто никога не може да бъдеш пак там. И ако не реагираш… Разбира се, нормално е човек да изтърве нещо, не може всичко, не може да си навсякъде. Но ако намеря нещо, аз не се отказвам да го снимам по всякакъв възможен начин.
Бузлуджанската чиния, август 2007 г. Снимка: Александър Иванов
- Имаш ли любим обект в България?
- Много са, нашата долина (Розовата долина – б. а.), когато и да литна, не спирам да й се възхищавам. Освен това за мен хубавото място е като хубавата книга. То затова е хубаво, защото си струва да отидеш втори, трети и пети път и десети път. В Пирин ходя от 30 години, ходя там, като при любовница, няма насищане. По едни и същи пътеки ходя и не ми омръзва. Пирин е различен, невероятен е. Хубаво е човек да остане сам и да си поговори със себе си. Аз, снимайки, водя диалог основно със себе. Човек трябва да усети нещо… Каквато и снимка да правиш, ако тя не мине през сърцето, не става. С повечето неща в живота е така. Трябва да го усетиш истински, да те развълнува. Ако не те развълнува теб, докато снимаш, как ще накараш този, който гледа фотографията, да се развълнува?
- В последната ти изложба, „Отражения” като че ли присъстват две Българии – тази на индустрията, строежите и тази на все още недокоснатата природа. Дали едната не е на път да погълне другата?
- Аз си мисля, че нищо не е еднозначно. И в България е така. Аз живях в едно друго време, когато беше гордост да се строят гиганти, за съжаление голяма част от тях върху плодородни почви, на хубав чернозем. Така беше и с Нефтохимическия комбинат, така беше и с ТЕЦ Марица – Изток. Така е в някаква степен и с Кремиковци. Тъжното е, че от тази приказна земя направихме пустиня в някаква степен, в момента може би 30 процента от земите ни са необработваеми. Така че това ме тревожи от една страна, от друга знам, че няма как да бъдат спрени някои неща, включително и с тия комплекси, почивните по морето. Отговорът не може да бъде нито да, нито не. По-скоро в каква степен можем да запазим това, което е ценно и което го оценяват и чужденците, когато дойдат тук - че България изглежда дива, изглежда истинска, защото тя просто е такава. За щастие има и много гори и това изведнъж променя много неща.
Далян северно от Созопол. Снимка: Александър Иванов
- Какво те накара да защитиш еко-каузата с тази изложба?
- Аз даже не бих казал „еко-кауза”. За мен това е кауза за душата.
- Трябва ли фотографията като изкуство да бъде социално ангажирана?
- Това е добър въпрос. Допреди „Приказка за гората” (б. а. - друга изложба на фотографа), се стараех да снимам само красиви неща. Виках си, абе животът и без това е суров, аз не искам да газя в калта и да снимам кал. Ще снимам само красиви неща, които на мен ми харесват, на мен ми е готино, нали, за душата. И като заведох моя син в тази гора (б. а. - където дънерите на вековни дървета били изгорени отвътре, защото иначе не могат да бъдат отсечени), бях смаян. И тогава си викам, човек наистина не бива да си слага сам ограничения и да се прави, че някои неща не съществуват. Всъщност нещата около нас са такива, каквито са. Аз не искам да ги правя нито по-красиви, нито по-грозни. Искам да ги показвам такива, каквито мен са ме впечатлили. И може би тук е силата на фотографията, защото чрез нея човек може да изрази много директно себе си и това, което мисли. Даже думите понякога са излишни. Но, още един път, не мога да отида аз на другия край на България, да снимам нещо и да мина покрай някакъв обект, който не е толкова лицеприятен , ми то ако няма грозота, няма да виждаме красивото около себе си.
Александър Иванов на откриването на изложбата “Отражения” в Казанлък. Снимка:авторката
- С каква техника снимаш?
- С „Pentax” 6 на 7 мм, седем обектива имам твърди, нямам варио. Слагам си тоя обектив, който трябва, опъвам статива, десет кадъра има филмът, след това зареждам следващите 20 кадъра и така.
- А когато летиш?
- От три години снимам само цифрово. Защото съм ограничен отвсякъде. Искам, когато отида и полетя някъде и си платя половин час или един час - аз си плащам, няма как иначе - да мога да използвам пълноценно летенето, за да изкарам някой кадър. Защото понякога стигам 200-300-500 кадъра, и избирам само един от тях. Аз от 10 000 кадъра съм избрал тези 120 кадъра от изложбата. Което хем е малко, хем е много. Излиза така, че аз съм летял около 200 часа и извадих 120 кадъра. Ян Бертран (френският фотограф, автор на изложбата „Земята отвисоко” – б. а.) имаше на 4000 часа летене пак 120 кадъра (б. р. - кадрите в изложбата и фотоалбума на Бертран са 190). Това значи, че или съм гениален или Ян Бертран е некадърник. Не че той няма хубави снимки, има страхотни снимки. Но при него има един екип от 20 човека, има два вертолета, има една „Чесна”, има пари на ЮНЕСКО, така са заложени нещата (б. р. - проектът на френския фотограф се спонсорира и от “Фуджи филм”, “Ер Франс” и “Корбис”).
- Променя ли се България, погледната отвисоко?
- Да, и хубавото, което мога да кажа е, че виждам все по-малко пустеещи земи, това е, което се вижда поне на първи план. Това е добре, защото ние сме селскостопанска страна, имаме и много гори. От друга страна, понякога нещата изглеждат много тъжно и много различно. Но те вървят ръка за ръка. И всъщност проектът „Отражения”, е в тая връзка - на пръв поглед обикновени неща, в които обаче аз намирам някакви отклонения и си казвам какви са. Това са мои мисли, мои разсъждения. Ако някой ме разбира - добре, ако не ме разбира, няма лошо. Не може това, което ме вълнува мен, да развълнува всички. И това е съвсем в реда на нещата, аз не се заблуждавам, че моите фотографии и моите мисли са най-великите. Няма такова нещо, те са просто мои, не подражавам на тоя или оня. Аз затова не говоря само за екология, естествено тя е важно нещо, и на мен ми се иска, децата ми, внукът ми да живеят в друго, по-хубаво време, а не природата да става все по-кът и по-кът и нещата да стават все по-ограничени. Не ми се иска нашите планини да станат като чуждите, да не можеш да мръднеш от пътечката.
- Как можем да предотвратим това?
- Нещата зависят от нас. И младите хора го доказаха това. Аз им свалям шапка на тези момчета и момичета, които миналата година направиха така, че Природен парк Странджа да се запази. Просто те направиха истински прецедент. Много ме учудиха реакциите след „360° България”, бях изумен от оценки, мнения и препоръки, в добрия смисъл на думата. Така беше и с „Приказка за гората” в някаква степен. Разбрах, че младите са много адекватни, директни и точни, и просто усещат веднага за какво става дума. Това ме кара да си мисля, че има смисъл човек да прави подобен тип неща и че не е било напусто.
Старият град на Несебър. Снимка: Александър Иванов
- Имаш ли рецепта за хубава снимка?
- Не. Една снимка просто трябва да въздейства. За мен истинската фотография е като любовта, тя или те хваща или не те хваща. И всяко едно теоретизиране и обяснение, просто не се получава. И съм много против тези теоретици като Георги Лозанов, които трябва описателно там да набутат снимката в някакво чекмедже, да й сложи той етикета. А пък най-съм бесен на неговото твърдение, че една фотография, картина или каквото и да е, ако то не бъде описано, класифицирано и не се вдига шум за неговото теоретизиране, то не съществува. Значи то по тая логика, Робърт Капа, когато е снимал, е трябвало да мисли дали ще се хареса на главния си редактор, дали сега тука изразява добре войната и т. н. и т. н. За мен фотографът трябва да действа просто на момента, ако снима репортаж. Ако снима постановъчни неща, това е друг тип фотография. Ако снима натюрморт това е трети тип, ако снима спорт… И въобще, такова животно като универсален фотограф няма никъде.
- С развитието на цифровите технологии, снимането стана много по-лесно, всички започнаха да правят снимки…
- Според мен това не е лошо. Лошото е, че много хора имат претенции, купили си някаква скъпа играчка и смятат, че разбират фотографията и че правят добра фотография. От една страна, технически издържаният кадър е задължителен. От друга страна, само техническото съвършенство не е достатъчно. Има хора-техничари, особено едно време много добре знаеха каква бленда, на каква скорост, всичко изпипано по учебник, по конец. Е, да, ама тя няма душа снимката. Човек трябва да гледа, а в същото време трябва да търси себе си. Ето това е трудното.
Още снимки от фотографа - на www.alexanderivanov.com
Източник: http://e-vestnik.bg/5280
|
|
![[thankyou]](https://photo-forum.net/forum/smileys/thankyou.gif)
![[shtrak]](https://photo-forum.net/forum/smileys/shtrak.gif)
![[smilie24]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley24.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram