Автор: nsirakov
Дата: 22-01-16 18:10
Съжалявам предварително, ако на някой развалям душевния мир с тази тема, предварително се извинявам, за некадърността ми като текстописец и фотограф, извинявам се и ако някой намери някаква правописна грешка...
та...
Казват, че най-трудна е първата стъпка. И са прави. Заставаш смирено най-доло, в началото, вдигаш погледа си нагоре, нагоре, а краят на пътя се мрежелее в тунела от замръзнали дървета. Пристъпяш решително напред, само, за да пропаднеш до кръста в рохък, ледено скрежен сняг. Събираш сили, вдигаш крака си, пристъпяш и отново си заровен до кръста в ледената свежест на зимата.
Вдигаш поглед нагоре... краят остава все тъй далече. Да бъдеш или да не бъдеш... това постоянно се чудиш. Но място за мислене няма, веднъж взел решението да изкатериш заветния хълм. Вглъбяваш се в себе си, борейки се с всяка глъдка въздух, броиш крачките нагоре, изграждаш ритъм... ляв крак, пропадане... вдишаш... десен крак... стъпка.... пропадане, издишаш... и отново... и отново...
Нямаш сили да спреш, нямаш време да се огледаш, защото цялото Ти съществувание, всяка твоя мисъл е концентрирана в този момент - Нагоре, стъпка подир стъпка.
Природата е смълчана, удивена от безстрашието ти ( или глупостта ти - в звисимост от гледната точка...). Бръснещият вятър за секунда спира, а усещането за студ нараства от -20*С до почти лятно време и ти дава сили да пропаднеш до кръста в снега за още няколко стъпки. След това отново засвирва зимната си канцонета, като овчар те подкарва нагоре... теб, божията овчица, решена да постигне целта си... Дивият повей на вятъра разгонва за миг оловносивите облаци. Блесва тънък слънчев лъч, който облива снега със студена усмивка. Няколкодневната буря е засипала всяка неравност по пътя си, клонките на голите храсти са обледени от няколкосантиметрова ледено-снежна броня.
Натежалите клони над главата ти заплашително скърцат в тягостен ритъм, който след време усещаш, че нагажда стъпките ти нагоре по склона. Заискряват безброй кристалчета посипали като пудра захар недокоснатият от никой преди теб склон. Никой ли... Вглеждаш се напрегнато напред... множество зешки стъпки, като броеница кръстосват снежната улица, не спират и за миг и се губят в далечината...а въображението ти, в почивката между две стъпки допълва картината с гладните мисли на следващата заека лисица...
Притъмнява, слънцето отново се забулва в облаци, далече от доло под теб зазвучава тъжен вой... сепнато спираш, надаваш ухо... Не, просто куче, което изповядва съдбата си на вятъра. Нагоре, нагоре... нищо друго не е останало освен да продължиш. Студът постепенно прониква през дрехите, свива се около тялото ти и започва да гризе от силите ти... Не усещаш краката си, дробовете ти свирят, като на стар пушач, а умората те кара да замрежваш очи, сякаш те подканя да поседнеш, да се сгушиш в студеното зимно одеало, да заспиш...
Нагоре ... нагоре... А толкова беше лесно лятото... 890 стъпала, като разходка в парка... около теб десетки хора се смеят, снимат се, детски глъч огласява въздуха... А сега... сякаш покоряваш Еверест, а не Връх Шипка...
Струваше си усилията, струваше си всяка секунда... Опитайте...
https://scontent-frt3-1.xx.fbcdn.net/hphotos-xaf1/t31.0-8/12622418_10208729010207062_752128327959041
https://scontent-frt3-1.xx.fbcdn.net/hphotos-xpt1/t31.0-8/12491870_10208729010167061_709150026089036
|
|