Автор: geokar
Дата: 28-09-15 09:15
И аз щракам какото ми видят очите, освен това не трия нищо, принцип някакъв, фиксидея, че зайчето може да се е скрило там, където не подозираш. Е, напоследък се поукротих, излизам и без фотоапарат, но пък сега почнаха да правят едни телефончета... Та често ми се струва, че няма неща недостойни за отразяване. Със споделянето нещата по-иначе стоят, виждаме иначе ние хората. Решаваш, че нещо е много интересно, щракваш го, поиграеш си да му направиш вид, достоен за споделяне и го качваш на някаква платформа. Обаче се оказва, че е било интересно само за тебе - явно когато не го пречупиш през собствения си житейски опит, фантазия, асоциативен багаж и т. н. няма какво да се види в него. По-просто казано, интересно ти е било, защото подсъзнателно си го свързал с нещо дълбоко лично, което само тебе те засяга. Постоянно ми се случва, така че съм свикнал и го смятам в реда на нещата. В края на краищата хората са различни и се вълнуват от различни неща. Показваме своята гледна точка, защото ни се струва, че така е редно. Пък ако някъде някой вижда нещо по начин, подобен на нашия и се получи някакъв резонанс, това е, което наричам - общуване чрез изкуство. В някои отношения въпреки (а може би тъкмо поради) анонимността на участниците в това общуване, то е по-истинско от всеки реален разговор, най-малкото защото е изчистено от всякакви условности.
От друга страна тъкмо фотографите са ме учили да виждам като гледам, акцентирайки върху на пръв поглед незначителни подробности, които забързано отминаваме. Това е и една от мисиите на фотографията според мен. И е заразно за тези, които обичат да възприемат и да се обогатяват от чуждия опит и не смятат, че притежават единствената меродавна истина.
|
|