Автор: nomadsl
Дата: 09-03-10 22:45
Добра тема.
По принцип - не от всеки човек става добър обект за портретуване, както и от не всяка дъска става хубава цигулка.
Аз много внимателно подбирам моделите си. Обикновено са просто лица, с които живота ме е срещнал. Усещането, което създава индивидуалното ми разбиране за човека отсреща е от основополагащо значение. То ми дава тласък към някакво визуално съждение.
Втората част е избор на среда. Може да е трудно решение, може да е импровизация..., но трябва да има онази "кохерентност", която личният ми прочит за ситуацията създава. Практически никога не снимам в студио. Твърде безлично е за мен - нещо, като да погалиш някого с ръкавица. Отделно чисти резултати в стерилна среда не ме привличат - моята цел е художествен, а не научен резултат.
Сега основното. Цялата ситуация, историята, изказа, внушението или всичко, което кадърът носи, задължително трябва да има две страни. Едната е индивидуалноста и личностното пресъздаване на мига собствена история, която моделът ти предоставя. Всичко интимно и емоционално, което е произвело общуването между вас. Другото.... Ех, другото! Трудно е да се определи. Това е лъчът универсалност и мистичност, който те пронизва, когато имаш чувството че изживяваш повторно нещо сънувано.. или живяно преди. Неопределената тайнственост и застиналост на усещането, че си манекен без лице, застанал пред друг манекен... в пиеса, която не разбирате.. идваща от нищото и отиваща незнайно къде. Но всичко това пронизано с нишката сигурност и вяра, че си част от някакъв грандиозен и невероятен по мащаби план и невероятното чувство за идентичност, че си успял да изразиш бегло някаква проекция на частица от този план. Банално казано - портрета трябва да е с единия крак в индивидуалното, а с другия в мистиката на вечността.
|
|