Автор: Lalinda
Дата: 03-10-08 17:17
"Чувството, което поражда кичът, трябва да е, без съмнение, такова, че да бъде споделено от огромно множество... Кичът извиква непосредствено една след друга две сълзи на вълнение. Първата сълза казва: колко е хубаво, по тревата тичат дечица!
Втората сълза казва: колко е хубаво заедно с цялото човечество да се умиляваш от тичащите по тревата дечица!
Едва тази втора сълза прави от кича кич."
Формула, която е всеобщоприложима; кичът е не просто досадна повторителност или баналност на изказа, а е мнение за всеобща еднаквост на чувството, усещане, че то е не само твое, а и на цялото човечество. Както самият писател уточнява: "Братството на всички хора по света може да се изгради само върху кича." Кичът всъщност е конвенция... (Митко Новков, в-к "Култура", статия, посветена на секс-кича).
Нима не сте забелязали как мнозина тук смятат, че ако огромното мнозинство от публиката се е умилило от опусите им (вижте само коментарите под тези умилителни произведения, за да се уверите, че няма грешка и че чувството именно е на споделено умиление), то опусите им непременно са велики. Пък те са само кичови, в посочения смисъл...
Друг автор пък казва, че кичът е желание да угодиш на всяка цена... И това се забелязва тук... Всички тия тонирания, лепене на драматични небеса, птици, от какъв зор, за да умилиш всички ли?
Ето и това на Кундера, из "Седемдесет и три думи", най-пълно:
КИЧ. Докато пишех „Непоносимата лекота на битието", донякъде се безпокоях, че превръщам думата „кич" в един от опорните стълбове на романа. Съвсем доскоро всъщност тази дума не се е знаела във Франция или пък съдържанието й е било крайно обеднено. Във френския превод на прочутото есе на Херман Брох думата „кич" е преведена с „панаирджийско изкуство". Безсмислица, защото Брох показва, че кичът е нещо различно от произведение на лошия вкус. Съществува кичова позиция. Кичово поведение. Нуждата на Kitschmench от кич, това е нуждата да се съзерцаваш в разкрасяващото огледало на лъжата и да се познаваш с развълнувано задоволство. За Брох кичът исторически се свързва със сантименталния романтизъм на XIX век. Тъй като в Германия и Средна Европа XIX век е много по-романтичен (и по-нереалистичен) отколкото другаде, именно там кичът разцъфтява безмерно, там е родена думата „кич", която и днес се използва много често. В Прага кичът бе за нас главният враг на изкуството. Не е така във Франция. Тук на истинското изкуство е противопоставено развлечението. На голямото изкуство — малкото, непълноценно изкуство. Но мен никога не са ме дразнили криминалните романи на Агата Кристи! За сметка на това дълбоко и искрено ненавиждам Чайковски, Рахманинов, Хоровиц на пианото, големите холивудски филми — „Крамер срещу Крамер", „Доктор Живаго" (горкият Пастернак!). И все повече ме възмущава кичовият дух, въплътен в произведения, чиято форма претендира за модернизъм. (Ще добавя: отвращението на Ницше от „красивите думи" и „парадните мантии" на Виктор Юго е омраза към кича преди същинската му поява.)
Мисля, че това, което съм болднала, е, уви, решаващо за настроенията у много от печелившите от кич автори... Иначе едва ли някой би реагирал така остро, ако изкажеш личното си мнение, че творчеството му е кичово.
Всъщност, всичко, което започва с кич, завършва с кръв, цитатът не е мой, от един македонски автор е... Уви.
|
|