Автор: antonio.caro
Дата: 13-07-10 08:55
Единайсет часа сутринта. Горещ летен ден. Народът се е изпокрил по кабинетите и имитира дейност. Ние сме седнали с колегите на кафе и си клатим краката в синхрон – двадесет секунди наляво, после – двадесет секунди надясно, правим пауза от двадесет секунди и клатенето се повтаря. Да призная, че на моменти ни идваше малко изморително да си клатим краката по тази схема, но нали искахме да проверим какво означава да стоим без шефове и да си клатим краката, трябваше да извършим проверката до край. А шефовете бяха в отпуска. Рай.
По едно време синхронът в клатенето на крака пропадна – колегата до мен направо размаха ръце вместо крака. Аз в този момент се бях отдал на усилено клатене и нямаше как да не се обърна към него, а той ме бутна с рамо и ми каза : „Глей, шефът иде“. Което развали и моя синхрон по клатене на крака.
Бързо се ометохме от кафето без да ни забележи Том и се бутнахме в лабораторията на втория етаж. Трябваше да измислим много бързо някаква стратегия за справяне с положението. Шефът обичаше да прави проверки – внезапно идваше на работа, както уж беше отпуска, ей така, за да види дали сме на работа и работим. Не му беше достатъчно да сме на работа, явно. Така. Времето летеше. Имахме около три-четири минути да измислим нещо и да симулираме някаква дейност. Но каква?
Разтворите не бяха приготвени, апаратурата не беше включена, инструментите не бяха подготвени. Да се приготви един експеримент обикновено отнема около час. А сега имахме минути.
Измислихме. Сложихме самозалепващи хартиените листчета с някаква бележка точно там, където светеха лампичките на апаратурата, уж случайно. Така нямаше да личи, че не е включена, защото включехме ли я, докато загрееше, щеше да мине половин час, а винаги се разпознава кога даденият апарат все още загрява. Това го измислихме. Извадихме и инструменти. Нямахме разтвори за спринцовките. Ако шефът дойдеше без очила, надали би могъл да познае дали има вътре разтвор, или – не. Сложихме иглички на празните спринцовки, подредихме всичко за един експеримент и седнахме да правим микроелектроди – единствената задача, която наистина можехме да свършим, понеже там можеше да се работи веднага.
Д-р Мороу, или Том, както му викахме всички, когато той не присъстваше в стаята, влезе. Ние работехме. Аз правех микроелектроди – а той по случайност е влязъл точно, когато са ни свършили микроелектродите, не че аз съм стоял като мумия на установката за издърпване на микроелектроди, да не си помислите такова нещо? Такава интензивна работа кипеше в лабораторията, че той просто огледа и каза: „О, не искам да ви разсейвам, работете, работете.“, и излезе. Колегите бяха разпределени хаотично из стаята – един беше над инструментите, тъкмо нещо сменяше някакви петриеви панички с други, втори колега беше над микроскопа и гледаше новата ни клетъчна култура, а трети третираше клетъчната култура с едни химиотерапевтични вещества. Сещате се, че ние клетъчна култура нямахме, щото си клатихме краката.
Въпреки това д-р Мороу беше възхитен от нас и ни похвали на директорското събрание, понеже той вече бил спокоен, че ако нещо станело с него, работата в лабораторията щяла да продължи. Директорът, от своя страна, сложи съобщение на сайта на института, че награждава нашата лаборатория с грамота за изключителния научно-изследователски дух.
На общото събрание си взехме грамотите и се поклонихме. А колегите ни ръкопляскаха.
|
|