Автор: antonio.caro
Дата: 12-07-10 00:31
Черен цвят. Абсолютно черен цвят. Това беше цветът на мишоците в Института по Молекулярна Философия и Генетика. Техният стопанин идваше всяка сутрин да им даде прясна вода, да ги провери дали са живи и щастливи, и да погледне дали имат достатъчно храна. Казваше се Алехандро.
Алехандро имаше един проблем. Мишоците бяха неразличими един от друг, а трябваше да бъдат различени за целите на експеримента. Много трудна задача, много трудна. В миналото са се поставяли различни пръстенчета по краката с номерца, или пък разни марки по ушите, но в настоящия момент тези процедури бяха забранени – заради новите Европейски Регламенти за хуманно отношение към животните. Институтът беше беден и нямаше възможност да закупи техниката, необходима за маркиране на животните по единственият легален начин – чрез микрочипове, поставени подкожно. А и нямаше кой да ги поставя подкожно тези микрочипове. Мишоците бяха черни на цвят, затова и намазването с боя беше безпредметно. Нямаше как да се различи някаква окраска на черния фон на лъскавата им козина, уви.
И аз бих могъл да ви разказвам изобилно за трудностите на Алехандро, но няма да го направя, понеже в един прекрасен момент, в който никой нищо не очаква, неговата шефка, доктор Кроу отиде при него с една широка усмивка на уста, все едно е лапнала банан напречно.
Не бях наблизо, за да чуя какво си говореха, а беше невъзпитано да слухтя. Но по физиономията на Алехандро бих могъл да предположа, че д-р Кроу му е дала някоя гениална идея в неин стил. Знаете, че един от белезите на гениалността е човек да остане неразбран. Ето, поне в този аспект д-р Кроу беше гениална, понеже нямаше човек на света, който да можеше да я разбере.
Беше станало късно вече и аз реших да отида рано сутринта и да погледна какво прави Алехандро сутринта с мишоците. Той беше обул белите си чехли и бялата си манта, беше сложил ръкавици, извадил някаква спринцовка, шишенца с някакви течности, и се беше запътил към вивариума на животинките. Остави паничката с принадлежностите и взе едната клетка. Клетката с мишоците, които трябваше да бъдат маркирани и разпознати на база на тяхната маркировка впоследствие. Хвана един мишок за опашката и го залюля в кръг, но не много, а само колкото на мишока да му се обърнат представите за положението на луната и слънцето и да сътрудничи в предстоящата манипулация.
А манипулацията беше мишоненавистна. В спринцовката имаше лилава боя, с която Алехандро искаше да оцвети лапичките на малките животинки. А мишоците се бореха, рипката с крачета, въртяха се като пумпалчета с навити пружинки, като шугави агнета, или като попски чада в съня си след преяждане на задушница. Боята попадаше съвсем успешно по мантата, обувките, масата, лицето, косата, стената, тавана, но не и по лапичките на мишоците. Или не както му се искаше на нашия Алехандро. А понякога тъкмо се случеше, че е маркирал дадена лапичка, мишката просто вземеше, че плясваше с ръце и „маркираше“ и съседната лапичка. Което внасяше редица усложнения и необходимост от преразпределяне на маркировките. Можете да си представите – имаме четири крачета и един определен брой комбинации между маркирани и немаркирани крачета. Това бе цялата философия на маркирането. Нищо кой знае колко велико и научно.
Но имаше един проблем. Мишоците бяха неумолими в труда си по отстраняването на маркировките, което означаваше, че маркирането трябваше да се извършва ежедневно в продължение на две седмици. Поне.
Тук ще оставя на въображението ви да си представяте на воля с какъв ентусиазъм и себеотрицание Алехандро жертваше дрехите си в името на науката – понеже тази боя не прощаваше на никого, и с нищо не можеше да бъде отстранена, не и там, където трябваше да може да се махне, но и не стоеше там, където трябваше да стои, а именно – върху лапичките на мишоците.
Една сутрин Алехандро се събуди отегчен до краен предел – естествено само ако можем да кажем, че дадено състояние има някаква максимална стойност, която може да приеме. Ако не можем да приемем тази теза, просто приемете, че се е събудил много отегчен. Ама наистина много. Или пък може би беше апатичен. Трудно ми е да различа тези две състояния на духа.
Отвори той едното око и видя света в едни жълти краски. Отвори той другото си око и видя света в едни черни краски. Отвори той и двете си очи и видя света на точки – руси и черни. И тогава му дойде една гениална идея – да изруси мишоците и да измисли номерца на петната по тялото им и на всеки номер да съответства едно животно.
Нали това е момента да кажа „речено-сторено“?
Да, така беше. След първоначален неуспех с перхидрол, Алехандро се потопи в един каталог на бои за коса, избра една боя от серията бързи бои на Palette и отиде до супермаркета да купи боята. Върна се и без да казва на д-р Кроу отиде до вивариума и смеси малко количество от боята.
С една малка четчица намаза мишките на определените места и ги затвори в клетка за малко повече от десет минути, за всеки случай. Не зная мишоците как са реагирали на това дразнение, имам чувството, че не го приеха много положително, защото се заровиха всичките в талаша и стояха там без да мърдат особено, но ми е ясно, че не ги е боляло, просто, защото няма какво да ги боли от един мехлем, нали така?
Тук дойде един момент, за който нито Алехандро, нито мишоците бяха подготвени, дори психически. Оказа се, че боята трябва да бъде отстранена чрез измиване с вода и още по-точно с обилно количество вода. О, няма проблем, Алехандро пусна чешмата и сложи на струята един мишок. Този мишок все едно беше парче черен сапун, понеже боята за коса се разпени подобаващо и пяната взе да хвърчи на всички посоки, а имаше и една екстра – сапунът имаше крачка и оказваше съпротивление, с други думи – дърпаше се.
Знаем от физиката, че всяко действие има противодействие, но в този случай мишоците нямаха шанс и бяха заставени да стоят под струята на течащата чешма. Все едно ги къпеха на водопад. Науката изисква жертви. А и никой не е казал, че животът е справедлив. Не и за всички.
След процедурата с миенето, Алехандро взимаше по една суха салфетка и избърсваше старателно мишока. Все пак беше доста скъп и добре гледан, за да вземе да го простуди. А мишокът изглеждаше смешно и трагично. Смешно – понеже една мокра мишка не може да изглежда другояч, освен смешно, а трагично, понеже това беше изражението в очите на мишока – в очите на повечето се четеше отчаяние. Имаше един достоен син на своята раса, който беше носител на онзи борбен дух, накарал белите хора да излязат в открито море с дървени салове и да търсят нови пътища към Индия. Той прие ударите на съдбата с гордо вдигнато чело.
Алехандро почиваше от стреса, на който се беше подложил самосиндикално и напълно самостоятелно, без знанието на д-р Кроу, и трескаво мислеше как да завоалира какво е направил, понеже знаеше, че неговата шефка не би приела една такава манипулация с радост. И както мислеше, шефката му взе, че се появи и с един огнен взор го попита какво е правил последните минути на часа.
Ето тук аз ще се доближа по-близо до тях, за да чувам какво си говорят, защото съзнавам, че ако не мога да ви възпроизведа какво са си говорили, вие няма да дочетете разказа ми – то ест правим бартер – аз ви разказвам, а вие четете до край, така става, ли?
Алехандро разказа на д-р Кроу, че е направил система за означение, и че е маркирал животните чрез боя за изрусяване, на което д-р Кроу реагира негативно. Тя му каза да отиде и да провери животните след два часа, понеже било възможно боята да … изчезне след два часа /тук дори и аз се обърках – представете си една брюнетка да се изруси и два часа след изрусяване да се окаже, че боята е била стара и … тя обратно да стане брюнетка/. Той се съгласи. А тя дори добави, че е възможно боята да не изчезне, но животните да не харесат русия цвят и да изгризат русите си маркировки. Което не би било голяма загуба, понеже дали означението е чрез рус кичур или чрез липса на козина в дадена част от тялото, би било без значение. Освен и ако козината не расте толкова бързо, че за един ден да не си личи къде е била опадала козината. Хайде, хайде, много филми гледа тази д-р Кроу. Дори и за моите разбирания. Освен, че много филми гледа, тя пожела да погледне собственоочно как са маркирани животните. И гледайки, заяви: „Добра работа“.
Възниква единствено един въпрос – Кому беше нужно да се маркират животните всекидневно и да се омажат един чувал с дрехи? Нима не е по-лесно да започнем работната седмица с мисловна дейност – да помислим един ден и да работим успешно четири дена след това, отколкото да работим четири дена и после да мислим един ден защо не е станало както сме искали? Кой знае.
|
|