Автор: ffwd
Дата: 04-03-09 15:05
ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО 130 ГОДИНИ ПО-КЪСНО – БЕЗ ЕМОЦИИ!
от Емил Асемиров, политически анализатор
Това есе е предназначено за тази част от българската общественост, която не може да се освободи от чувството, че е била освобождавана (и може би ще трябва да продължи да бъде освобождавана), за руската общественост, която не може и не желае да се освободи от манталитета си на освободители, както и за всички любознателни читатели.
Годината, в която честваме 130-годишнината от Освобождението на България бе обявена и за година на Русия в България. Може би, за да не се задават неудобни въпроси за това, доколко отговарят на българските интереси руските енергийни проекти, в които участва и България – нефтопроводът „Бургас-Александруполис”, газопроводът „Южен поток”, и АЕЦ „Белене”. Първите два още чакат своите ОВОС и пълна икономическа оценка (анализ разходи-ползи). Такъв няма и за АЕЦ „Белене”. Неговата комплексна екологична експертиза, изготвена от БАН още в края на тоталитарния социализъм, тихомълком беше подменена и от отрицателна, доказваща, че Белене се намира в силно земетръсна зона, изведнъж се оказа положителна.
Но да се върнем на юбилейната годишнина. Русия постига всички свои основни цели след края на Руско-Турската война от 1877-1878 г., тринадесетата поред война между двете империи. Тази война е не по-малко важна за Русия, отколкото за бъдещето на България. Поражението на Русия в Кримската война от 1853-56 г. води до сериозно накърняване на нейните права и интереси. Парижкият мирен договор от 1856 г. задължава Русия да се откаже от укрепленията на Аландските острови край Финландия, да приеме свобода на корабоплаването по Дунав, отказ от протектората си над княжествата Влашко, Молдова и Сърбия и териториални загуби. Тя трябва да отстъпи на Молдова делтата на река Дунав и част от Южна Бесарабия, с което Русия губи излаза си на река Дунав и прякото съседство с Османската империя в Европа. Особено тежко за Русия е да приеме военна неутрализация на Черно море – забрана за всички черноморски държави да имат военен флот, арсенали и крепости по Черноморското крайбрежие. В същото време Османската империя запазва напълно своите военноморски сили в Мраморно и Средиземно море. Парижкият мирен договор от 1856 г. съществено изменя геополитическата ситуация в Европа, установена след Виенските договори от 1815 г. „Върховенството в Европа премина от Петербург в Париж”, пише по този повод Карл Маркс. Русия успява да отмени забраната да държи военен флот в Черно море едва с Лондонската конвенция през 1871 г.
С Берлинския договор се премахват военните ограничения в Черно море, наложени на Русия от Парижкия мирен договор от 1856 г., и други унизителни за нея последици от поражението й в Кримската война. Русия отново се доказва като първа сила в Европейския Югоизток, покровител на православните народи и славяните в Османската империя; тя получава териториални разширения в две посоки – възвръща си Южна Бесарабия и получава отново излаз на Дунав с пристанищата Измаил и Килия (загубени от Русия след Кримската война), както и ключова част от Турска Армения с градовете Карс, Ардахан, Артвин и Саръкамъш, и важното черноморско пристанище Батумкале (днес Батуми, столица на Аджария – грузинска автономна област, населена с грузинци-мюсюлмани). Наистина тази част от турска Армения беше завоювана отново от Турция в края на Първата световна война и Съветска Русия се отказа от нея, в договора, който подписа с кемалистка Турция през 1922 г. Южна Бесарабия стана отново румънска през 1918 г., през 1940 г. беше присъединена към СССР заедно с цяла Бесарабия, но след разпадането на СССР през 1991 г. остана поделена между Украйна и Молдова, заедно с нея бяха разделени и българите, живеещи там. Така Русия отново изгуби излаза си на р. Дунав. В този смисъл е прав руският посланик г-н Анатолий Потапов, че Русия не е получила нищо от Освободителната война – тя просто го изгуби в последвалите исторически периоди, вследствие на грешките на своите управляващи.
Най-важното, което спечели Русия от войната е това, че тя потвърди мястото си на велика сила в „Европейския концерт” и признанието, че проблемите в европейския Югоизток не могат да се решават без нея. В крайна сметка на нея й беше позволено да създаде на юг от Дунава и дори на юг от Стара планина една нова държава, за която в Лондон, Берлин, Виена и Париж не се съмняваха, че ще бъде марионетка в ръцете на своята освободителка. Българите обаче проявиха изненадваща политическа зрелост и отказаха да изпълняват задълго отредената им от Петербург роля. Димитър Благоев е убеден, че: „ако царска Русия беше оставена да води войната така, както тя иска, нямаше да се поколебае да превърне България в своя губерния”.
Оказва се, че политическите способности на българите като самоорганизираща се общност, годна за самостоятелен държавен живот без мечешката прегръдка на покровителя – "Освободител" и без груби вмешателства във вътрешните им работи, са силно подценени, както от Русия, така и от другите велики сили.
Длъжни сме да отбележим, разбира се, че Княжество България по конституция и по фактически статут не може да води самостоятелна външна политика, тъй като то не е суверенна държава, а васално (трибутарно – поданно) княжество на турския султан. А и първоначално благодарността на българите към "освободителите" е толкова голяма, че те смятат за най-естественото нещо на света това, външната политика на новоизлюпеното сравнително малко балканско княжество да се води от Русия. Затова водачът на Либералната партия Петко Каравелов заявява в началото на 80-те години: "Външна политика ние нямаме и не можем да гоним…". Когато обаче Русия (или руските представители в България, което за българите е едно и също) започва да се намесва грубо и във вътрешните работи на Княжеството, у освободените настъпва смут, объркване и накрая отрезвяване. Те започват да схващат, че руската загриженост за съдбата на българите и войната за тяхното освобождение съвсем не са били безкористни. И осъзнават, че между българските и руските интереси не може да се постави знак за равенство. И още по-важно, че запазването вечно на отношението на безкритична благодарност от освободените към освободителите и високомерно - покровителственото отношение на последните към новосъздаденото княжество не е продуктивен подход за защита на новоосъзнатите самостоятелни и специфични български интереси
Разбира се, Лондон и Виена бяха още по-нагли в претенциите си отколкото Санктпертербург и без да са водили победоносна война с Османската империя, с решение на Берлинския конгрес заграбиха (това е точната дума!) нейни територии – остров Кипър за Великобритания, Босна и Херцеговина, както и Новопазарския санджак за Австро-Унгария. Това беше цената, която те си определиха и получиха заради руското разширение на юг от Дунава – така те преценяваха тогава създаването на Българско княжество по настояване на Русия.
Не само империите, но и обикновените държави имат свои законни интереси. Затова ние трябва да ги познаваме и да ги признаваме, а не да се опитваме да ги премълчаваме или омаловажаваме, както правят щатните говорители на русофилската пропаганда у нас всяка година около 3 март. Исторически факт е, че през 1876-78 г. интересите само на една велика европейска сила – Руската империя се покриваха в значителна степен с интересите на българите за национално освобождение – отделяне от Османската империя в собствено държавно образувание. Такива съвпадения на интересите на България с интересите на някоя велика сила обикновено са много редки. По-късно нещо подобно се получи през 1914-15 и 1939-41 г., когато интересите на България съвпадаха частично (!) с интересите на най-изявената реваншистка сила в Европа – Германия. Обвързването на българската политика тогава обаче с политиката на Втория, а по-късно на Третия райх за промяна на световното геополитическо статукво и драстична ревизия на границите завърши с провал. Положението беше съвсем различно през 1878 г., когато завърши първият етап, който се оказа най-важният и най-цялостният, от българското национално освобождение. Руската заслуга за него няма защо да бъде омаловажавана, нито пък да бъде надценявана. Българите извоюваха своя собствена църковна организация – Екзархията, въпреки упоритата съпротива на Русия, подкрепяща Вселенската патриаршия в претенциите й, че е единствен представител на православните християни в Европейска Турция. Признаването на Българската екзархия означаваше признаването на българите на статут на отделен народ – това беше първата крачка към българската държавност. За пръв път след няколко века българите бяха официално признати за международен политически фактор, макар и в рамките на Османската империя.
След кървавото потушаване на Априлското въстание, Александър ІІ прие с дълбока вътрешна убеденост религиозната си мисия на спасител и избавител на православните братя-славяни от „агарянското иго” . Затова той съвсем искрено написа резолюция върху писмото на екзарх Антим І до него: „България да се освободи.” Естествено, че той разчиташе от „освобождението на България” да има облаги и за неговата любима Русия. Но в политиката не може да бъде другояче. Голяма част от руското общество възприе също съвсем искрено каузата за „освобождение на братята-славяни”. Съзнавайки, че те самите не могат да бъдат свободни в матушка Рус, поданиците на огромната империя и най-вече руснаците, украинците и беларусите (тогава още неоформени национално) се включиха в акцията за освобождението на българите като в своя колективна психотерапия (която тогава още не беше измислена от колегите на д-р Фройд). С митингите в защита на българите от османските зверства и с подкрепата и участието си във войната, те разиграваха и дори изживяваха по особен начин собственото си освобождение.
За Русия не беше от съществено значение да има голяма българска държава, дори напротив, това можеше да се превърне в заплаха за нейните интереси в района на проливите. За Русия беше важно да има някаква българска държава, която да й бъде благодарна и да й служи като инструмент в по-нататъшната руска политика на Балканите. Българите обаче изживяха драматично шока от неосъществения блян за национално обединение и ставащото все по-очевидно нежелание на Русия да подпомага усилията на българите в тази посока. Но това са събития от последвалите десетилетия и тежките наслоения от тях не бива да ни пречат за обективната оценка на войната от 1877-78 година. Това, че ние като народ, като държава и най-вече като управляващ елит не успяхме да си свършим работата през 1903, 1912-13, 1915-18, 1941-44 г. и преживяхме поредица от национални катастрофи, като станахме жертва и на руска агресия през 1915-16 г. (във Варна и Добруджа), и на съветска през 1944 г. не е основание оценката ни за по-ранни събития да бъде повлияна от по-късните. България с получаването на държавност дори под формата на трибутарно, васално на султана княжество е обречена да се превърне в субект на собственото си развитие, а не да остава само обект на външнополитически въздействия. Руската имперска мисъл не желаеше да преглътне това. Желанието на българските управляващи да се еманципират от руската опека няма антируска насоченост само по себе си, но се схваща като такова от руските правителства и от монарсите Александър ІІІ и Николай ІІ. Поради редица неумолими фактори българската политическа класа не може да управлява успешно страната, ако провежда тенденциозно и целенасочено антируска политика. Обратното, тъкмо Русия е тази, която подкрепя претенциите спрямо България на нейните съседи – не само Сърбия (заела трайно място в руските сърца, поради ред заблуди, предразсъдъци и сантименти), но много често Румъния и дори Гърция.
Тринадесетата по ред Руско-турска война се превръща, за щастие, в освободителна война за България или поне за част от нея. Ако тази война беше станала по-рано, Русия нямаше да ни освободи т. е. да създаде васално на султана българско княжество, а просто щеше да ни анексира, така както анексира Грузия и персийска Армения в началото на 19 в. (което, разбира се, е по-добре за тях, отколкото да бъдат османски или персийски провинции). През 1877–78 г. разположението на силите в Европа и международната обстановка (за щастие) не позволяват такова развитие на съдбата на България. Никоя от останалите европейски сили не би позволила на Русия да анексира територии на юг от Дунава и особено по западното черноморско крайбрежие, тъй като те биха били много явно и полезно предмостие за Русия по пътя й към достигане на заветната цел – овладяването на Константинопол и Проливите. В този смисъл нашият шанс да бъдем “освободени”, а не анексирани от Русия и да се превърнем в нейна Задунайска губерния (отвъддунавска територия и предмостие по пътя й към Цариград) се крие в закъснялостта на освобождението ни. Войните от 1787-91, 1806 - 12 или от 1853 – 56 г. при условие, че Русия би завоювала трайно територии на юг от Дунава, не биха довели до създаване на българско княжество, а до присъединяване към руската империя на части от Източна и Северна България, и до отпадане от бъдещото българско политическо пространство на изконните западно- и южнобългарски земи. По всяка вероятност още тогава те биха били поделени с благословията на Русия, но и на другите велики сили между държавите на сърби, гърци и албанци, доколкото руските завоевания на юг от Дунава трудно биха оставили западната част на Балканите под османска власт. В такъв случай, източната сръбска граница нямаше да е по Стара планина и река Тимок, а примерно по река Искър, докато гръцката държава щеше да включва вероятно и Охридско, Битолско, Струмишко, Мелнишко, Неврокопско и дори Станимака. Разбира се, последното нещо, което щеше да бъде взето под внимание при определяне на новите балкански граници и подялбата на османското наследство на полуострова, щеше да бъде народностния състав на населението.
Когато се говори за освобождението на България, често се противопоставят егоистичните, завоевателни цели на руския царизъм на благородните и хуманни подбуди на руския народ, вдъхновили го за масова подкрепа и участие във войната. Тук обаче се забравя елементарния факт, че обикновените руски войници, произлезли от мужиците, или дори от казаците, не са носители на самостоятелно, диференцирано политическо съзнание и артикулиран политически интерес, различни от тези на царя и правителството. Същевременно не може да се отрече, че и цар Александър ІІ е имал освен държавнически (имперски), и благородни подбуди за участието на Русия във войната. Като дълбоко религиозен човек той е вярвал, че има религиозна мисия да спаси поробените единокръвни и единоверни братя славяни и православни от турското потисничество. Затова дори след Берлинския договор, до трагичната си смърт на 1 март 1881 г. той продължава да смята за свое задължение пред Бога и пред хората довеждането до успешен край на “Сан-Стефанското дело”.
От трета страна, либералните кръгове и разночинската интелигенция в Русия защитават свой специфичен интерес по време на кампанията през 1876-77 г. в защита на поробените братя – християни от османските зверства. На събранията и протестните демонстрации те всъщност разиграват своето собствено освобождение от гнета на самодержавието, като единствено възможната тогава форма на протест. Това за тях е един вид психотерапия. Те не могат открито да демонстрират против деспотизма в Русия, затова пък им е разрешено да демонстрират против деспотизма и зверствата в Османската империя.
Относно броя на жертвите на руската армия, дадени за освобождението на България – той е 66-67 хиляди души от първоначално 183-хилядната Дунавска армия. Въпросът подробно е разгледан в книгата на Божидар Димитров, посветена на 110-годишнината от Освободителната война. При въпрос по този повод на една лекция в Историческия факултет на Софийския университет през 1989 г. (за първи път 3 март беше официален празник тогава), професор Николай Генчев цитира книгата на Б. Димитров и отбеляза, че ако руските жертви са 200 000, то това е единственият случай в историята, когато жертвите са повече, отколкото е съставът на действащата армия и при това войната е била спечелена.
Всяка империя е отвратителна за покорените осъзнати народи, но някои империи са отвратителни дори за редовите представители на господстващите нации. Руската империя принадлежи към този тип империи. Руснаците би трябвало да разбират, че след като животът им в тяхната собствена империя е трудно поносим, то това с още по-голяма сила важи за живота под тяхна власт на
[14:56:12] Stoyan Mihalev: неимперските народи.
Дори и да е имала някога историческата мисия да бъде естествен водач на „славянството”, Русия не успява да я изпълни поради вродения си имперски егоизъм. Огромното й високомерие и незачитане на интересите на по-малките (не само) славянски народи непрекъснато водят до разочарования от руската политика спрямо тях.
В царска Русия, СССР и постсъветската Руска федерация винаги са представяли невярно и тълкували превратно българската история, позиции и проблеми. Ако в Русия ги представят така, както ги виждат българите (по-точно най-интелигентните от тях), то неизбежно ще се появят въпроси за отговорността и недай боже! за вината на Русия заради политиката й спрямо България. Дали руската политика е била правилна и е била добра за българските интереси. Руснаците много обичат да ни напомнят и дори да ни натякват, че са ни освободили от турско робство. Но това пропагандно твърдение в значителна степен се разминава с фактите. Ако искаме да сме коректни спрямо тях, ще трябва да припомним на руснаците, че водени от своите егоистични и имперски съображения, те освободиха по-малко от половин тогавашна България. Близо половината от нея те оставиха на турците, и в перспектива на гърците, опасявайки се егейското крайбрежие да не попадне в български ръце. Същевременно те най-грубо потъпкаха българските интереси като харизаха Северна Добруджа на Румъния, а Нишки окръг – на Сърбия, още по Санстефанския предварителен договор. Логиката на тази антибългарска политика – политиката на създаване на малка България, изцяло зависима от Русия, беше продължена в тайните предварителни договорки с Англия за решенията на Берлинския конгрес, осъществени чрез совалките на руския посланик в Лондон граф Шувалов между Лондон и Москва в навечерието на Конгреса! Цялата последваща руска политика спрямо младото княжество, а от 1908 г. Царство България издаваше злокачествен имперски егоизъм и нежелание нито да се разбират, нито да се зачитат българските интереси и претенции. При това Русия никога не пропускаше да натяква на българите, че те трябва винаги да й бъдат благодарни, че ги е освободила и че всичко, което Русия прави е за тяхното добро и в името на “славянското единство”. Зад това сакрално клише по правило се криеше фаворизирането на сръбските интереси на Балканите в ущърб на българските.
Русия в битността си било на Руската империя, било на Съветския съюз или на постсъветската Руска федерация винаги е толерирала, подкрепяла или насърчавала македонизма. Сега й се връща нещо като историческа справедливост. Украинските ултранационалисти, особено в западна Украйна, искат да заличат всичко руско от лицето на новата си независима държава („самостийная Украина“). Стига се до абсурди като този, поезията на руските класици като Пушкин да се изучава в училище само преведена на украински! И в украинския език се въвеждат все нови и нови думи, с цел да се различава и отдалечава все повече от руския, новоизковани думи, които звучат комично за руското, а понякога и за украинското ухо. Българите отдавна понасят подобни удари от македонските си съседи, но знаейки откъде са дадени първоначалните тласъци за тях, не могат да се отнасят с особено съчувствие и състрадателно разбиране към руските болезнени емоции в тази посока. Тъй като руснаците продължават да не изпитват ни най-малко чувство за вина спрямо България заради руската политика по македонския въпрос и сръбско-българските отношения, то сега съдбата ги наказва да изпитат на гърба си (както днес в Украйна) проблемите, страданията и неудобствата, които преживяват българите в брутално македонизираната и обезбългарявана Македония, а също и безсилно състрадаващите им роднини и сънародници в България.
Идеята за духовно братство като славяни и православни между руснаци и българи се използва почти винаги от руска страна в защита на нейните специфични, егоистични, прекалено често имперски интереси на Балканите, в които може би по обективни причини по-важна роля играят сърбите, отколкото българите. В политиката понятия като „славянство” и „общославянски интереси” отново обслужват предимно руските, често под тяхно крило и сръбските, но почти никога българските интереси. Затова печалният исторически опит би трябвало да ни е научил, че когато някой ни заговори за „интересите на славянството”, тогава със сигурност ще поиска от България да направи някакви жертви и отстъпки заради тези интереси, които странно защо винаги се оказват в полза на Русия или на Сърбия, а често и на двете едновременно. Когато България се присъединява към Централните сили през 1915 г., руският външен министър ни обвинява: „Вие предадохте интересите на славянството!” Александър Малинов, бесарабски българин и изявен русофил му отговаря :”Първо сме българи, после славяни”.
Затова обективното съдържание на понятията „русофил” и „русофоб” – двете основни течения в българската политика в дълги периоди от историята на Третата българска държава е следното: русофилите са безусловно предани на Русия, те оценяват всяко българско действие от гледна точка на това, дали е в интерес на Русия (на официалната руска позиция); русофобите поставят над всичко или поне отдават безспорно предимство на българските интереси – национални и държавни, които често налагат съюзяване и тясно сътрудничество със съперниците на Русия, стремят се да избягаме от едностранчивата обвързаност с нея.
Комплексът на малкия брат у русофилите и комплексът на големия брат у руските управляващи не само спрямо България, но особено спрямо нея!, доведоха до устойчива патерналистична зависимост в отношенията Русия-България, която не позволява нито мисловно, нито практическо разграничаване на отношенията ни в сферата на духовните връзки от тези в области като икономика или международна политика. Тези комплекси очевидно все още се преодоляват трудно и това забавя поставянето на двустранните ни отношения на рационални и прагматични основи.
След като Русия не ни предоставя евтини суровини например, а ни ги продава по световни цени, то защо тогава ни убеждават, че за нас тя е някакъв по-особен, специален, близък и дори стратегически партньор?... Оказва ли духовната ни близост някакво влияние при формирането на цените (в смисъл поддържане на ниво под световните) на руските суровини и стоки, внасяни в България? Защо например китайците отхвърлиха офертите на „Атомстройпроект”, тъй като предлаганите от руската компания реактори за китайски АЕЦ, се оказаха с най-високата цена, а България предварително елиминира другите участници в конкурса за АЕЦ „Белене”, така че да остави руските реактори без конкуренция. Да не би защото те, неруските реактори, наистина щяха да ни излязат по-евтино? Става все по-явно налагането на олигархично-монополистичен подход, подплатен със силата на съответната държава в енергийно-инфраструктурните отношения между двете държави, а такъв силов подход Русия прилага и срещу други държави в Европа, да не говорим за ОНД – там тя просто не прилага други подходи.
Иначе защо един нефтопровод като „Бургас – Александруполис”, който преминава само на българска и гръцка територия, трябва да бъде 51% руска собственост?!! Не би ли следвало да бъде обратното – българският участък от тръбата да бъде 100 или поне 75% българска собственост, първоначално, разбира се, държавна, защото от руска страна партньори в проекта са мощни държавни или държавно контролирани компании, при това с многомилиардна борсова капитализация.
Поведението на двата народа се определя от два синдрома: синдром на месианството - у тях, а у нас - преклонение пред Освободителя, Спасителя; и синдрома на покровителството – подчинение и преклонение пред по-големия брат – трябва винаги някой да ни води и спасява (форма на патернализъм). Преклонението пред Русия се възприема като даденост, като естествено състояние на българския народ, дължимо поведение. След времето на синдромите дойде времето да намерим вярната формула и подход за нормални партньорски отношения с най-близката до нас не само географски велика държава.
Алтернативата, която трябва да избираме днес е: икономически васал или партньор.
|
|
![[smilie24]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley24.gif)
![[smilie5]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie5.gif)
А така, колегата alsash започна да ми "краде" източниците ![[smilie18]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley18.gif)
![[beer]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley20.gif)
![[smilie2]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie2.gif)
![[smilie23]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley23.gif)
![[smilie3]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie3.gif)
![[thankyou]](https://photo-forum.net/forum/smileys/thankyou.gif)
![[smilie25]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley25.gif)
![[smilie10]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie10.gif)
![[smilie8]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie8.gif)
![[cool]](https://photo-forum.net/forum/smileys/cool.gif)
![[smile]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie1.gif)
Снимката точно пасва, прочети тук: ![[smilie22]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley22.gif)
![[smilie6]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie6.gif)
![[smilie21]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley21.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram