Автор: кашалот
Дата: 04-02-09 20:44
Здравейте драги приятели.
знам, че отдавна не съм се включвал, за да споделя с Вас моите перипети и да Ви поискам безценни съвети, но това е най-вече от страх да Ви не досадя с безграничните си писаници.
Но сега... О, сега! Сега съм щастлив. Толкова чувства – цели кълба от емоции никога не са изпълвали съществото ми, затова реших да ги споделя с Вас.
Това което ще Ви разкажа не е история. Това е поток от изповед и се надявам да почувствам Вашата подкрепа.
Всичко започна в един горещ августовски следобед. Слънцето изпичаше главата ми като Иван Звездев чушки на жар, но аз се чувствах щастлив. Бях успял да „щипна” от офиса под предлог „дъра-бъра” и сега се носех волен като славейче по софийските улици (даже си подсвирвах нещичко на Металика). Естествено стисках в ръка вярното ми канонче – добре лъснато и накичено с едно 70-300 ИС. От време на време повдигах ръка с отлично оттрениран жест и „отстрелвах” я някое птиче по дърветата, я някое пиленце разхождащо се по тротоара ;-) И така вървейки стигах до Магазина (пиша го с главна буква, защото незнам как по друг начин да подчертая значението му). Тогава като че ли някаква СИЛА, неудържима и мощна ме тласна през входната му врата. Прекрачих прага и в този миг Я видях. ТЯ стоеше там – зад малкия щанд. Трудно ми е да Ви опиша чувството. Може би главата ми се напълни с кръв или пък адреналина ми скочи върху своя зенит. Усетих, че не дишам. Направих крачка назад, после още една. Почувствах как краката ми се превръщат в течност и точно преди да изтекат надолу успях да се стоваря задника си върху близкия парапет. Опитах се да дишам. Успях!
Влюбвали ли сте се от пръв поглед. Аз никога преди това. Не знаех как да тълкувам емоциите. Едно чуждо, експлозивно чувство напираше отвътре и аз исках да ИЗКРЕЩЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ.
- Господине! Господине, добре ли сте! Да извикаме ли линейка..? ИЗВИКАЙТЕ линейка!
Някакъв мъж се беше надвесил над мен.
- Не, не няма нужда – думите ми се отрониха механично и аз ги чух сякаш отдалеч.
- Но как – Вие извикахте от болка. Сигурно сте счупили нещо. Така се стоварихте!
- Нищо ми няма – започвах да се съвземам – спънах се.
Вътрешното ми аз крещеше: „Бягай. Излагаш се!” И аз реших да го послушам. Изправих се и преди да изчезна с най-бързата си възможна скорост, хвърлих през рамо един поглед навътре в магазина. ТЯ беше зад щанда и като че ли ме гледаше със съжалителна усмивка неосъзнавайки каква власт придоби над мен.
Вечерта вдигнах температура. През ноща термометъра закова на 40 градуса. Събудих личния лекар (мой близък приятел). Той дойде в къщи около два след полунощ. Прегледа ме и докато го правеше му разказах всичко. След всяка моя дума очите му се разширяваха и когато свърших с разказа, доктора се беше опулил така, че можех да му видя очния нерв, накрая премигна десет пъти и заключи:
- Ти си болен бе говедо!
И ми предложи да ме запознае с един негов приятел „не много скъп” психиатър.
Е, какво да му кажа? Би ми някаква инжекция и каза че след половин час ще съм ОК. А докато сме чакали да стана ОК да съм го почерпил едно от домашната на баща ми (50 градуса анасонлийка). След като изпи за 30-40 минути три пъти по едно, доктора реши да ми измери температурата. О чудо – 37,2. Внезапно почувствах неистово желание да забравя днешната случка и се присъединих с една чаша към моя приятел.
Жените! Да! Това беше темата на тази наша нощ. Тема страстна, тема мъчна, тема вечна. И така до 6.30 сутринта.
На другия ден отидох на работа около обяд прилично подпухнал и тънко лъхащ на алкохол. Шефа ме чакаше на моето бюро и цъкаше порно в интернет. Зад него колежката се правеше че работи и туко блещеше влажни очи в монитора на шефа.
Отнесох един стотак глоба.
Около 14.00 часа започна нещо да ме гложди. Ама така ме зачовърка, че нито вестник „Уикенд”, нито „Дъ бест ъф Депеш Мод” можаха да ме разсеят. Опитвах се да не мисля за НЕЯ, но ... не издържах. Намерих си работа извън офиса и изчезнах под подозрителния поглед на началството.
След 45 минути бях пред Магазина. Е не точно пред него, а на отсрещния тротоар. Избрах удобно място в един вход на кооперация, която беше точно отсреща и се стаих. Изчаках вратата на Магазина да се отвори и вдигнах Канона. ТЯ беше там, зад щанда. ЩРАК! Вратата се затвори. След 10-15 мин. пак „ЩРАК, ЩРАК”. И така още няколко пъти. Накрая се изплаших да не стана много подозрителен на преминаващите хора и се оттеглих с чувство за отлично свършена работа.
Вечерта до късно гледах снимките И. Накрая заспах гушнал лаптопа. Имах чувството, че ако се разделя със снимките И ще Я загубя завинаги.
И така дните се заредиха. През деня бягах през обедната си почивка до Магазина, спотаявах се и щраках. Вечер неистово преравях десетките снимки от деня, избирах си най-добрите и грижливо си ги подреждах във фолдерче с наименование „My_love”. Даже си купих и принтер, от онези мастилено-струйните и започнах да си разпечатвам по десетина снимки от всяка сесия формат А4. После ги подреждах в специален албум и си го прехвърлях всяка вечер.
Един ден в началото на ноември, не си спомням точно кой /и слава Богу/ отново заех така познатото си място във входа от другата страна на улицата, откъдето дебнех и който наричах вече шеговито „Студиото”. Бях наточил 70-300 ИС-а. Вратата на Магазина се отвори и ... ТЯ НЕ БЕШЕ ВЪТРЕ!!!
Обзе ме паника. Нали знаете какво е първото чувство когато установите липсата на нещо много ценно. Е, аз изпитах същото, но многократно по-силно. Стана ми студено. Потреперих. Погледът ми започна да блуждае и в този миг я видях. Да! Беше ТЯ. Малко встрани от Магазина. Топлината от облекчението започна да изпълва съществото ми, но секунда след това се превърна в неистово, грозно чувство на ОМРАЗА, защото видях как ЕДИН /мръсен, гаден, долен плешивец/ Я е ПРЕГЪРНАЛ, ДОБЛИЖИЛ Я е до лицето си и ръцете му ГАЛЯТ съвършеното И тяло! Светът почерня. Останаха да светят само техните два силуета. Аааааа!!! Пламнах! Стиснах юмруци и обзет от неистова жажда за кръв закрачих към ВЕРОЛОМНИКА.
Крачка-две-три. Просвири клаксон. Нещо много близо встрани до мен изсвистя и последното което усетих беше убийствен подкосяващ удар в краката и след това гладката повърхност на челното стъкло върху главата си. Изгубих съзнание.
Осъзнах се на задната седалка на някаква кола. Огледах се плахо и го видях. Този който обгръщаше моята любов с ръцете си седеше на шофьорското място. Той хвърли поглед към огледалото за задно виждане и като видя, че съм се свестил каза:
- Кофти те удариха приятел. Не се притеснявай – карам те към Пирогов.
Устата ми се напълни с горчилка. Замълчах. Опитах се да се раздвижа, но ме заболя.
- Не мърдай – каза той – имаш доста натъртвания, нямаш счупено, но натъртванията са доста. Извади страшен късмет. Имаш много здрава глава.
И се усмихна загадъчно.
Когато стигнахме Пирогов, същият той веднага започна да се разпорежда със санитарите. Оказа се, че е лекар в травматологията. И макар да му беше свободен ден, облече една престилка и пое изцяло наблюдението на изследванията върху мен. Слава Богу, както беше казал, нямах нищо счупено, нито сътресение, само натъртвания.
Прибрах се вкъщи погнусен от себе си. През ноща сънувах най-кошмарния сън: аз се протягам да докосна мечтата си, а доктора Я побутва към мен. В момента в който съм на косъм от НЕЯ автомобилна гума изниква пред лицето ми и ми прави ренгенова снимка, на която се вижда как Доктора Я прегръща нежно.
На другата сутрин реших, че ТЯ трябва да бъде моя. И едниствения начин да постигна това беше да натрупам достатъчно пари. Започнах да пестя.
Постепенно живота ми навлезе в обичайния си кловоз. Два дни след случката дори поднових снимачните си дебнения. Но този път промених леко мястото – наместо във входа открих едно друго място в съседно дворче, което не беше толкова прикрито, но пък добро като позиция.
Сряда, 24-ти Декември, 2008г. Дядо Коледа раздава подаръци. На мен Дядо Коледа ми донесе подарък, който ще помня цял живот. Донесе ми НЕЯ. Няма да изпадам в подробности, защото съм сигурен, че вече Ви досадих достатъчно.
Само ще Ви кажа, че първия ден в който бяхме заедно И подарих ето това стихотворение:
Живях във малка скътана боксониера,
захвърлена на края на града.
И мрачно бе и мръсно, гнусно!
и душеха ме хорските стада.
Но когато скъпа моя, мила,
за пръв път те зърнах в ФотоМагазина
мигом останах аз без дъх
и светът пропадна върху мен.
Тогава се заклех пред земята и небето
пред свидетелите: тротоара и шосето,
че аз света ще преобърна,
но някой ден с ръце ще те прегърна.
Накрая ти дойде във смачканата ми боксониера,
а твоята искра запали буен огън.
И светна, стопли се света
и пламна радост във измъчената ми душа.
Сега си в моите ръце, тъй малка, нежна и невинна.
Бих искал стихове да ти посветя,
поне петстотин,
но те не ще ми стигнат щастието си да изразя,
О, моя Сони Алфа седемстотин!
В този ред на мисли, продавам Канон 300Д с обективи 18-55 и 70-300. Запитвания – на лични!
|
|
![[smilie24]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley24.gif)
![[smilie5]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie5.gif)
![[thankyou]](https://photo-forum.net/forum/smileys/thankyou.gif)
![[beer]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley20.gif)
![[smilie21]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley21.gif)
![[smile]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie1.gif)
![[smilie18]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley18.gif)
![[smilie3]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie3.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram