Автор: nyamago
Дата: 19-01-18 19:42
Мисля, че е удобен момент да споделя енда историйка, която ми се е набила много ярко в паметта и в която (нищо, че е петък) виждам доста поука.
По чиста случайност името ми (собствено и фамилно) съвпада с един от най-видните наши художници. Не сме роднини, но не сме и съвсем несвързани. Понеже тая комбинация от име и фамилия неизменно и автоматично се свързва с прякора Майстора, неведнъж са ми лепили напълно незаслужен прякор. После като студент имах доста приятели в Академията и някои се обръщаха помежду си с 'майсторе...', както е била традицията в това заведение по времето на Адаша и другите големи. Та в тая компания прякорът се лепна безвъзвратно и какво да обяснявам на хората, че не съм никакъв майстор на нищо. Е, може би съм - на двойна ракия с четворка кебабчета, но за друго не се сещам...
Къде е истинската връзка: баба ми е от Кюстендил и някога доста е учителствала в западните краища - предимно в Сапарева Баня, но и в други места из региона. В едно от тези (девически) училища освен обичайните предмети преподавали домакински умения като готвене или шиене - и като 'курсова работа' момите шиели носии (още се носели тук там извън фолклорните ансамбли и музеите). А зад училището имало хубава овощна градина с традиционните за Кюстендилско едри и вкусни плодове - ябълки, но също круши, сливи и други неща...
Та появил се наоколо един смахнат брадат млад мъж, художник - който се сприятелил с учителките и редовно изврънквал от тях да пуснат някоя мома да му позира. В саморъчно ушита носия, на фона на овошките зад училището.
Факт: повечето модели в класическите картини на Майстора са ученички на баба ми. И фонът с цъфнали или натежали от плод дървета е зад въпросното училище.
- - -
Превъртаме няколко десетилетия напред, защото заглавието трябваше да бъде
КАК СРЕЩНАХ МАЙСТОРА И УРОКЪТ ПО РИСУВАНЕ, КОЙТО МИ ДАДЕ
Виждам го като да е днес: вървим по Дондуков, баба ми ме води на урок по цигулка. Бях на около 5 години. На ъгъла с Малко Търново (стълбичките) в кооперацията на Младежкия Театър (предишен хотел Балкан, сега не знам какво е) имаше музикален магазин. Витрината беше пълна с лъскави неща и винаги спираме да позяпам - освен цигулки, имаше тромпети, акордеони и - мечтата ми още от ранна възраст: китари. Както съм се заплеснал, чувам баба ми да вика на някого:
"О, Бате Владе - здрасти!" (Произнася се като една дума - батевлАде, по кюстендилски).
"А, Славо ма - ти ли си?"
Висок до небето дядо, с бяла брада, кафяв раиран костюм и кафява широкопола шапка. Почват си разговор за общи познати и по едно време баба ми гордо ме представя:
"Ето тука още един Владимир Димитров, той също рисува." (Тя ме поощряваше да рисувам, купуваше ми блокчета и боички, и виждаше в мацаниците нещо, което никой друг не видя)...
Щом почва да се говори за мене, като на всяко малко дете ми иде ако може да изчезна от сцената. Стеснявам се и се чудя как да потъна в земята. А той пита:
"Верно ли рисуваш, мойто момче?"
На което, крайно засрамен и упорито загледан в обувките си, отговарям с половин глас:
"Е... драскам си..."
И той ми каза безценния 'урок по рисуване', който никога няма да забравя:
"Точно така - драскай си, млади момко, драскай си! Аз така дълги години си драсках и чак като станах на 21 години, нарисувах първата си картина."
Повече не го видях, сигурно е бил към края на живота си, но го помня в този вид и с тези думи. Драсках си - много. Но като стигнах 21 години забравих да нарисувам картина и така никога не се случи.
Но сега, с апаратчетата, продължавам да си щракам. Виждам известна аналогия с драскането. И понеже стигам възраст да давам акъл на другите, искам да ви кажа:
Щракайте си, приятели, щракайте си!
|
|