Автор: J0R0
Дата: 22-11-15 16:48
Просто е.
Murnau е Моцарт (условно).
За разлика от Моцарт обаче, Murnau не изпитва удовлетворение от директния контакт с публиката.
Публиката на Моцарт е интелигентна и базово подготвена.
Защото вече е слушала и Моцарт и Салиери.
Надраснала е клишираните музикални заврънтулки и флинтифлюшки на Салиери.
И се мета директно на Вълшебната флейта(,) на Дон Жуан.
Така правят всички.
Моцарт освен разбиране от публиката на базово ниво, среща и разбиране от Салиери на едно по-енергийно, духовно и астрално ниво.
(Помните тая сцена от Амадеус, в която болният Моцарт лежи обезсилен, гледа в тавана и диктува нотите на Салиери. А Салиери го гледа осенен и благодарен, че се е докоснал до тайнството на Голямото творчество)
Публиката обаче, както казахме, не съпреживява творчеството на Murnau, дори на базово ниво.
Салиери също го нема, барем да те напсува, дет се вика.
Усеща се липса подготвени кадри.
Император Йозеф ІІ е прост, но далновиден, наторява почвата върху която да избуят Салиериевци - верно не чак толкова гениални като Моцартовците, но интелектуално потентни да оценят величието им.
Админите на Фото Форум са само прости.
А се пръкне някой Салиери - резват му главата в зародиш.
Murnau-Моцарт изпада в екзистенциална криза.
Сътворява своя Реквием, разтърсващ зомбираната публика и вдигащ от гроба мъртвото вече Изкуство.
Те го финалното произведение:
Дълбочина.
Метафоричност.
Разтърсваща емоционалност, съчетана с неподправена простота на изказа.
Горе вляво - червено. Любов и страст.
В средата - лилаво. Меланхолия. Столът насреща е празен. Ботите - изтръпнали от чакане. Ах, този стар паваж, изтрит от нозете на хиляди девойки.
Чашата кафе извежда действието извън времевите рамки на кадъра.
Както казва един друг Моцарт - има ли в кадъра чаша кафе, насред бурята от чувства, сервитьорът ще я отнесе.
Ръцете са скръстени, душата е заключена.
Но все пак - тъмнината е зад гърба на лирическата героиня, а светлината - отнапреде.
Надежда има.
Бялата рамка на произведението, кореспондира с бялата чаша и накланя корелацията песимизъм-оптимизъм в посока към второто.
Презрамката небрежно спусната,
като финалната завеса.
|
|