Автор: mun4o
Дата: 21-06-11 09:22
Преди време бях пуснал променен откъс от този разказ в клуба, за да го нагодя към темата на автора. Сега го давам в оригинал. Част е от един мой проект за издаване на книжка с работно заглавие "Диви фоторазкази" и се казва:
Гургулици по Еньовден
Не, не го търсете на картата – няма смисъл. Урум бунар е едно зачукано място по долината на Черни Лом. Но колкото зачукано, толкова и красиво бе това място. Водата бликаше от стръмнината изпод група стари габъри, които не си знаеха годините. С едни такива извити като змии, прегърбени, набръчкани и отрупани с лишеи клони. Надолу, сред огромен варовиков монолит се бе оформила малка къпалня, не по-голяма от баровска вана, дълбока две-три педи, покрита със ситни камъчета и фин пясък. От там се стичаше на тънки струйки по каменисто русло и продължаваше пътя си към глинестото корито на реката. Тукашните хора ли бяха прекалено суеверни или имаше някаква друга причина, но за Римското кладенче се носела лоша мълва от прастаро време. Млади и здрави мъже се разболявали внезапно и все за тука разказвали разни небивалици и фантасмагории. Последният случай бил по времето на комунизма. Местен пастир си разболял душата, напуснал семейство с две малки деца и по-късно стигнал до психиатрията, дето не успели да му помогнат особено. Тези неща ги знаех от овчарите, които рядко пладнуваха наблизо с овце и кози и ме зяпаха любопитно, докато снимах от укритието. Понякога увлечени от любопитството си идваха съвсем близо до снимачната площадка, за да не изтърват някоя подробност и после да разправят в кръчмата за онзи лудия, от града, дето се вре в палатката и снима някакви птички, а аз се сърдех и споменавах на ум майките им.
Именно онзи плитък участък на ручея привличаше птиците и те идваха на тумби, на тумби от ранна пролет до късна есен – хем да пийнат бистрата и студена вода, хем да се изкъпят. Сред пернатите клиенти на кладенчето бяха и гургулиците. Голям мерак ми бяха тези плахи и красиви птици и главно заради тях бих толкова път и носих на гръб статив, техника и сгъваемо укритие. Късно следобед предния ден нагласих платненото скривалище, събрах няколко цигарени кутии и найлонови торбички, неуместно закичени от вятъра по габъровите клони и зачаках да се омете и последния овчар наоколо. Едва тогава си тръгнах и аз, за да се приготвя за утрешния снимачен ден. Прибрах се в Червен и побързах да си сипя под ореха една студена грозданка с прясна селска салата. Дойде и комшията за нещо, намали ми запасите от хубава ракия с една стограмка и аз малко нетактично му разправях за снимачния си план и че трябва да стана на зазоряване. Той се ухили и тръгна да си ходи. Пожела ми късмет и развеселен от ракията ми напомни, че утре е Еньовден и ако мога, да се окъпя в росата, ей тъй, за здраве.
Рано по тъмно бях вече край кладенчето. Подраних малко заради една горска пътека, която минаваше близо до него, а по нея я лисица, я пъргава невестулка ще премине и с малко късмет можех да направя някоя интересна фотография. Звездите избледняха, небесното мастило изсветля на изток и порозовя. Обади се първата птичка, след нея втора, трета. Горският хор се засили. Денят се раждаше, небето бе ясно и чисто. Всичко предвещаваше един добър снимачен ден , аз вече чаках първия слънчев лъч и включих захранването на стария “Канон”. Завъртяха се и първите крилати гости – ранобудни косове и коприварчета. Всеки момент очаквах и появата на гургулиците. Една лека мъглица взе да се вдига около дълбоката част на извора и да става видимо по-гъста. Това не влизаше в сметката. Огледах се наоколо през амбразурите на укритието – никакъв намек за мъгла. Мъглата се сгъстяваше и сгъстяваше само около къпалнята. Първо го чух, а после и съзрях. Онова приказно създание изплува от облака и взе да ме пръска с вода и през смях да ми говори. На български език. Малко странен български, наистина. Напевен, звънлив и мелодичен бе този български, а повечето думи чувах за първи път и въпреки това ми бяха странно познати. Прекрасно бе тялото й, с млечнобяла копринена кожа, червеникави дълги коси и зелени очи. Толкова зелени са очите само на големия корморан. Изглеждаше на не повече от 16. Забравих за пилците. Докато се усетя и видях наоколо по тревата разхвърляни камуфлажни дрехи. Много приличаха на моите. Устните й бяха меки и гальовни, дъхът напомняше скален карамфил, но не съвсем. Имаше и малко тръпчивост на равнец. И само едно нещо леко ме смути – тялото й не хвърляше сянка по земята. В мозъчето ми проблясна една идея – нимфа! Горска нимфа, предполагам, но сега като се замисля, може да е била и речна. Не ми каза името си и се направи на разсеяна, като я питах на колко години е. Нарече ме по име и аз трескаво се опитах да си спомня, къде си държах личната карта и шофьорска книжка. Къпахме се лудешки сред пръски и смях. Мъглата беше изчезнала и по водата подскачаха слънчеви зайчета. После се любихме. Пак се къпахме. После, между две любения ми разправя, че е правила любов със Залмоксис, Котис и стария Реметалк. С Иван-Асен II също е имала дълги закачки и ми намекна недвусмислено, че днешните нашенски историци са адски тъпи копелета, щом смятат, че зад многобройните му сватби и разводи стоят политически и държавни интереси. Разговорът вече се водеше на модерен български. Айде, за тракийските царе повярвах как да е. Ама за Иван-Асен мацето ме мяташе в оркестъра. Изразих гласно съмнението си, като посочих, че царят е живял в Търново и едва ли е знаел за съществуването на Поломието в голямото си царство. И тогава зеленоокота умница ме срази с няколко думи. Пита ме дали съм чувал за Иваново и Ивановските скални църкви. И продължи за невярната ми представа, че зад проекта Ивановски скални църкви стои цар Иван-Александър. Препоръча ми да погледна внимателно името на ктитора на църквата, изографисан със съпругата си в началото й, вляво от входа. Аз млъкнах смутен и смених темата на разговора. Учуден установих още, че освен името знаеше удивително много неща за мен - за онова злощастно снимане на гнездо на авлига, при което предизвиках преждевременното му напускане от обречените голишарчета; за оня ден, когато след завоя блъснах с предното стъкло на колата семейство папуняци с пет малки и за времето, когато безпричинно убих пепелянка на двора в Червен. Срам, не срам – попитах я на какъв език ми говореше в началото. Тя се усмихна, в зелените й ириси проблеснаха златни паячета. На български, каза. На езика, който от хиляди години се говори по тези места. Само че тогава хората, които са го говорили се наричали от другите - траки. После станали скити, след това гети и мизи, а последно - така, както се наричали самите те - българи. Млъкна за дълго и взе да оглежда наоколо. Разбрах, че вече й е скучно с мен. Попитах дали би имала нещо против да я снимам с камерата. Кимна с усмивка и взе пак да лудее в къпалнята, а аз снимах, снимах и снимах без да жаля затвора. Не разбрах кога запълних паметта на “Канона”. Прегледах кадрите на дисплея. Бях достигнал фотографския си връх. Наоколо пак се появи мъглата. Сгъсти се доста бързо и почувствах внезапен студ. Потърсих кърпичка за почистване на челната леща, а когато я открих в раницата вече бях сам на Урум бунар. Прибрах се в Червен и седнах под стария орех пред чаша студена гроздова, да разгледам спокойно фотографските си шедьоври и да подредя хаоса в съзнанието си. Включих камерата. Памет-картата бе абсолютна празна. Вечерта се прибрах в града и преподредих домашната ни библиотека. След преподредбата жена ми така и не разбра, че от рафтовете изчезна целия раздел, посветен на историята на България.
https://photo-forum.net/static/forum/2011-06/nhhh8168.JPG
http://fc.rousse.bg/~Ilian_Valchanov/n_122.JPG
|
|