Автор: джъмбо
Дата: 16-07-10 08:16
За потребители без работа в петъчния ден
Снимки
Пътуване до Санторини – изгубеният свят на Атлантида.
Трябва да си призная, че Санторини бе една дълго мечтана от мен дестинация. Може би, 2 години преди да се впусна в това пътуване, правих планове, гледах карти и изчислявах маршрути. То не бяха фериботи, то не бяха самолети и... , в един момент, компанията, с която пътувам често, сякаш прочела моите мисли, организира екскурзия до Санторини. Може би, бях един от първите, които се записаха и като затворник броях дните до майското утро, в което щях да потегля към това мечтано пътешествие.
Въпросното ранно майско утро, под формата на празника на труда 1-ви май, настъпи и аз се оказах удобно настанен в автобус, спрял току пред... тоест, зад храм-паметника Александър Невски, целият зареден с енергия и, разбира се, няколко свободни карти памет за моята фотокамера. Не случайно казвам фотокамера, защото Санторини е известен като едно от най-фотографските места на света. Автобусът потегля и да видим дали всички тези истории, които съм слушал, ще се окажат верни.
Предстои ми досадното пътуване до гръцката столица Атина, което... почти проспивам, защото е доста еднообразно и скучновато. Разбира се, не очаквам кой знае какво точно в този участък и затова практично съм се заел да пиша някакви бележки на макбука си. С няколко почивки и 12 часа по-късно, се озоваваме в Атина и, честно казано, съм шокиран от първоначалните гледки в гръцката столица. Може би, защото уцелваме пиковия момент на протестите срещу новите мерки за излизане от икономическата криза, които се очакваше да влязат в сила. Вървим по улиците на един град, в който има, едва ли не, на всеки тротоар вехтошари, проснали на един чаршаф стоката си или налягали по пейките бездомници, и странното, за европейски град, присъствие на чуждо континентално население... Както и да е, настаняваме се в хотел в центъра на Атина, който за моите стандарти, е добър (макар да се падам на 7-мия етаж и да качвам стълбите пеша помъкнал 2 куфара). Решавам да се разходя преди лягане, разбира се, в опит да се отцепя от групата. На 10-тата минута благоразумно се върнах в хотела и търпеливо зачаках групата да се събере и да тръгнем под ръководството на нашия екскурзовод. Защо благоразумно? Атина, честно казано, не е градът, в който бих се осмелил да се разхождам сам, накичен със скъпа апаратура и с вид на чужденец, личащ си от 100 крачки. В придвижването в група и под подробните разяснения на нашия екскурзовод Иван, се почувствах доста по-спокоен. В крайна сметка, след щурмуване на върха, на който се намираше Акропола, се натъкнахме на непреодолима преграда под формата на метална врата с голям катинар на нея. Леко разочаровани, тръгнахме обратно и изведнъж попаднахме на интересна площадка, от която се разкриваше хубава панорама към града или към Партенона. Чест прави на най-ентусиазираните от групата, които направиха опит да изчакат мен и моя колега фотограф да си направят нощните снимки, но накрая се предадоха и тръгнаха, без да ни дочакат. Скоро след това и ние ги последвахме, защото ни предстоеше ранно ставане и гонене на ферибот за Санторини.
Ранна утрин. Телефонът до главата ми звъни зловещо, а някой в слушалката, на странен език, ми обяснява, че трябва да ставам. Вслушвам се в гласа и се изтъркулвам от леглото. Установявам, че неблагоразумно съм си оправил багажа още вечерта и затова слизам да скучая долу във фоайето на хотела. Там заварвам шофьорите и нашият екскурзовод да носят пакети суха храна. Общо взето, успяваме да се натоварим цялата група в автобуса почти навреме и тръгваме с бодра крачка към Пирея – пристанището на Атина, където ни очаква ферибота. Е, да, бодра крачка е образно казано, но някак си няма как да кажа с бодра гума. Поради ранния час, улиците на гръцката столица са пусти и ние се оказваме за няма и 10 минути пред ферибота, а след още 10 минути в него.
Какво представлява фериботът?!? Това е един огромен, ама наистина огромен кораб, с не знам колко си палуби за коли и камиони и поне 3 палуби за пътници. Общо взето, малко по-малък от стандартен круизър. Още в момента, в който го видях, се изпариха надеждите ми за малко корабче, което бурните вълни на морето да люшкат насам-натам... както се казва, в трамвая, с който пътувам за работа сутрин, се клатим повече, отколкото в това.... корабче. Зарязахме автобуса нейде из палубите на ферито и се качихме на горните палуби. Разхърляхме се на различни места според интересите си и зачакахме 8- часовото пътуване до острова. Както казах, ферито бе голямо, а морето спокойно и... моите надежди за екстремно морско пътуване се стопиха като сладолед, облизан от горещи слънчеви лъчи.
Санторини е част от Цикладските острови и докато го достигнем, спряхме последователно на 2 от тях, които са също туристически дестинации. И най-накрая го зърнахме в далечината. Или просто познахме, че е той, защото наближаваше времето за пристигане.
Пристигане и настаняване в един страхотен хотел, в който имаш чувството, сякаш твоята стая си е самостоятелна къщичка, независимо, че всъщност е долепена до другата стая, която пак, все едно, е самостоятелна къщичка. До нея води каменна пътека и свършва пред малка веранда с масички и столчета, а пък, аз лично, се озовах на около 10 крачки от басейна. Басейнът... това май ще е по-нататък. Малко след като се настанихме и освежихме, се събрахме във фоайето на хотела и оттам, леви-десни, към автобуса с цел най-красивия залез на света. По предварителна прогноза, слънцето трябваше да залезе някъде в 19:20 часа, затова пристигайки в около 18 часа в града.... опа, забравих да кажа къде се случва този най-красив залез на света. Иа. Градът се казва Иа (на английски го пишат Oia), макар че, на Санторини е трудно да се каже, че има градове, съдейки за мащаба на острова - по-скоро са малки селца, но нека да ги наричаме градчета. Та пристигайки в Иа, получихме свободно време да обикаляме и все пак ни предупредиха накъде е запад и че е хубаво да си изберем местенце за гледане на залеза... тъй като, аз съм фен на фотографията, открих сред пътуващите още един такъв фен като мен, та тримата заедно тръгнахме да обикаляме и да правим снимки. Ще изпреваря уточняващия въпрос и ще издам третия в групата – това бе очарователната асистентка на другия фен и освен асистентска функция, изпълняваше и ролята на негова съпруга или, с една дума, човекът добре се бе наредил (това е тема за размисъл). Отсега мога да предупредя феновете на фотографията, че снимането в Санторини е обсебващо. Има толкова много за снимане и не свършва и не свършва и... свърши ни времето и хукнахме да си намерим място да снимаме залеза. Честно казано, слънцето седеше изненадващо високо, но ние почтено спазихме вероятния час на залез и зачакахме с насочени обективи. 19:20 мина, после 5 минути, после още 10, а слънцето нямаше ни най-малко намерение да залязва. Сетих се да погледна метеорологичната програма в телефона си, която любезно ме информира, че залезът ще се състои в 20:10 часа - време, в което трябваше да сме в автобуса и вече 10 минути да пътуваме обратно. Леко паникьосани, започнахме да се оглеждаме по околните хълмове, без да смеем да мръднем, защото, честно казано, бяхме избрали перфектни места за снимки, а по това време и с тази популярност на Иа, всяко място бе кът и бе окупирано от десетки туристи. В един момент, забелязахме други части от групата, включващи и екскурзовода и шофьорите, което от своя страна означаваше, че ако ги държим под око няма шанс да изчезнат без нас. За щастие, бе проявена гъвкавост и вместо да тръгнем в уречения час към автобуса, останахме да изчакаме залеза. А той наистина бе красив. Е, да, виждал съм и по-красиви, но причината бе в липсата на облачета по небето, а всеки начинаещ фотограф знае, че именно облачетата придават красотата на небето. А небе с облачета и малките църкви биха дали наистина един фантастичен залез. Е, ние се задоволихме с чист златен залез на фона на силуетите на градската архитектура.
Доказано лош писател съм и дълго време се чудех, ако сложа един ред с, да речем, 50 точки дали това ще опише факта, че съм останал без думи. Проведох консултации и ми бе споделено, че това не е добра идея. Но пък мисля, доста снимки направих там и с тях бих показал какво е и какво би почувствал, ако четящият тези редове, е на мое място там.
Със съжаление се качих в автобуса, който ни чакаше за обратния път към Камари. Над острова се стелеше прозирен мрак, който ставаше все по-плътен, а къщичките наоколо заблещукваха с прозорците си. Малките църкви, с които е осеян острова, светеха по свой неповторим начин. Някои, обиколени целите в светлинни кабели, а други с прожектори, осветили тук там специфични моменти от фасадата им. Гледах как прелитат бавно покрай мен и в този момент наистина съжалявах, че не съм навън със статив и фото камера да запечатам тази гледка.
Прибрах се в стаята си, някак мълчаливо, и все още вглъбен в насъбралите се емоции, се потопих под струята хладка вода, идваща от душа, която отмиваше полепналата вулканична прах от мен, но без да ме отрезвява от този първи полуден, прекаран на Санторини.
На сутринта, сякаш по някаква традиция, се събудих прекалено рано. Може би, все пак ми липсва дупката, която съм си издълбал в домашното легло... или, може би, различният въздух, който е, определено, по-чист и невидим, сравнен с родното ми място. Всъщност събуждането се оказа късно, но това го разбрах чак след като тръгнах към плажа, а слънцето ме изненада на средата на пътя, преди да съм стигнал, като весело изскочи иззад морския хоризонт. Нагазих в една нива, уж да търся хубава гледна точка през маслиновите дръвчета и... затънах до глезените в... прах. Вярно, че Санторини е вулканичен остров, който даже преди петдесетина години е претърпял и изригване, но не предположих, че може да има такъв дебел слой прах върху... ами, върху земята и от тази прах да растат и да дават плодове маслини, грозде и други растения. Издрапах от прашния капан и продължих напред, тропайки с крака. Хем да стигна до плажа, хем да се отупам от прахта. Стигнах и успях да хвана слънцето в изгрев. Реших да се разходя по плажа, но бързо предпочетох да се върна на крайбрежната алея. Плажът, всъщност, е без пясък. На мен, като жител на страна с едно-единствено море и свикнал морето винаги да има пясъчни плажове, това ми подейства някак си странно. Тук, плажът бе от дребни камъчета и затова, ако искаш да се разхождаш или да се къпеш в морето, е нужно да си обут със специални гумени обувки. Разбира се, създадени са удобства за кандидат-пържолите (тези, дето лежат на плажа и на всеки 10 минути се въртят за равномерно изпичане) като шезлонги, а също така и чадърчета за почитателите на ростбифа (недопечена пържола). По това време обаче, нямаше нито един представител на тези ентусиасти на плажа. Все пак, часът бе малко след 6:30 и май, аз бях единственият заблуден турист. Но пък, прекрасно за мен, защото можех да си направя на спокойствие малко пейзажни снимки на ранна утринна светлина.
След разходката, се завърнах в хотела, където, лека-полека, групата бе почнала да се събужда, закусва и подготвя за предстоящия трудов... опа... , за предстоящата обиколка на Тира – главният град на Санторини. Преди да тръгнем към Тира, минахме през една от стотиците църкви, разположени на острова. Защо точно през нея? Тук ще си призная, че много много не слушах нашият екскурзовод, макар той да се стараеше да поднася обилно количество информация. До колкото помня, тази църква бе свързана със светицата, на чието име е кръстен острова. Та, както казах, на Санторини има много църкви - мисля, че чух число около 250 и всички, с редки изключения, са малки, ослепително бели, със сини кубенца и на фона на прекрасното Санторинско небе ставаха фантастични на снимки. А хората, живеещи на острова, като истински гърци, са дълбоко вярващи. Няма да забравя как се бях качил на един хълм да снимам една такава малка църква и докато обикалях, една жена лека по лека се изкачи по хълма, стигна до църквата и макар да нямаше никой в нея, тя застана пред църквата, вглъби се в себе си, явно в молитва, и след няколко минути се прекръсти няколко пъти, слезе от хълма и продължи по пътя си. Друго, което ми направи впечатление, е, че никой не продава свещите. Има си касичка, има и свещи. Пускаш си лептата, палиш си свещичка и никой не върви веднага след теб да я изгаси с цел да се претопи и препродаде отново, нещо което редовно се случва в българските църкви.
Тръгнахме по лъкатушещия път с посока Тира. Ограничението на скоростта в градовете е 30 километра в час, но и да иска някой, трудно би се движил с по-висока скорост по тесните улички, изпълнени с хора, мотопеди и туристи, разбира се. Защо слагам туристите в отделна категория?? Общо взето, по цял свят, туристите горе долу си приличат. Движат се в относително разтеглена колона, всеки въоръжен с камера или фото камера, зяпат навсякъде и са със силно занижен инстинкт за самосъхранение. Имаше представители на туристическата общност от цял свят и от всички цветове и, въобще, си бе един клокочещ вулканичен казан. Изсипахме се и ние в казана и тръгнахме на обиколка първо през най-голямата християнска катедрала на острова, а после и през католическата катедрала, намираща се на другия край на града (тоест на около 10 минути пеша). Самото градче е трудно за описване, защото като всяко нещо на Санторини, е най-добре да се види. Крайбрежието... всъщност крайбрежие е силно казано, защото Санторини е малко странен остров. Може би, си го представям като легнала на една страна брадва – тоест, от едната срана силно полегат и стигащ до морското равнище, а от другата страна, с почти отвесни брегове и доста над морето. Тира и Ия се намират във високата част на острова, докато нашият хотел се намираше в Камари, който пък бе на морското равнище в полегатата част на острова. И така, малките хотелчета на Тира, Ия и другите градчета от тази страна на острова, притежаваха характерна стъпаловидна архитектура и, дефакто, всяка стая и всяка кръчмичка бяха с изглед към морето – човек, можеше да се наслади на гледка със студена бира в ръка (е и с 6 евро по-малко в джоба си). Иначе, както казах, уличките са малки, тесни и осеяни с магазинчета, както би било във всеки един туристически град. За мен, като фотограф, придвижването бе бавно и винаги изоставащо от групата, защото на всеки 3 метра, (средно), откривах нещо интересно, което си заслужаваше да се заснеме.
След няколкочасово разглеждане на Тира и съседните й градчета, се насочихме обратно към базовия лагер за кратка почивка и посещение на винарна.
Посещението на винарната бе съпроводено с лека криза за нашия екскурзовод, защото собствениците на въпросното място му спретнаха хубав гръцки номер, подобен на оня във вица за шведския филм, който се оказал съветски... с две думи, първоначално кандидат-домакините бяха обещали едно, а после се оказа друго и Иван, (екскурзовода ни), силно притеснен, ни обясни новата ситуация. Това, разбира се, не ни развали настроението или поне не моето. Винарната бе интересно направена. Една част от нея бе нещо като музей на виното с интересни хартиени кукли в естествен ръст, които показваха как се е създавало вино едно време. Експозицията бе в издълбан тунел под земята и на приятна хладнина. Заставайки пред даден експонат и разполагайки с уред, можеше да чуеш историята, която пресъздава даденият експонат (на около 4-5 езика, без български). След обиколката, се настанихме в залата за дегустации и започнахме с дегустирането на 3 вида вина, характерни за Санторини. Честно казано, преди това бях ходил само веднъж на дегустация в една изба в Македония и там, понеже бяхме група от 20 човека, която щеше да пробва 5 вида вина, ни бяха приготвили по 5 бутилки от вид и докато не свършеха, не отваряха следващото вино за “дегустация” (това се проточи в рамките на около час) и след това, кой знае защо, автобусът бе едно много весело място... Е, на Санторини си бяхме на истинска дегустация - на цялата група от 20 човека успяха да налеят от 1 бутилка, та даже и остана в нея. Забавно.
Прибрахме се в базовия лагер, където някои се присъединиха към отморяващите край басейна. Присъединих се и аз, защото, макар да бе началото на май, бе топло, прохладно и истинско удоволствие да се изтегнеш на шезлонга с интересна книга в ръка.
На следващия ден, по програма бе предвидено превземането (изкачването) на най-високия връх на острова, където има древен град и великолепна гледка, както и ходенето на „червения” плаж. Така и не разбрах защо му казват червения, тъй като моят събрат по хоби и аз, решихме да си наемем кола и да си направим волна програма. Относно наемането на МПС на острова, това явно е някакъв основен бизнес, защото е пълно с агенции, които предлагат скутери, АТВ и всякакви коли. Достатъчно е да имаш книжка и евро (от 10 евро за мотопед до 50 евро за кабриолет) и си в джаза. Ние се ориентирахме към Фиат Панда като уж малко по-голям, щото аз съм дебел, а Юри (колегата) е 2 метра висок. Е, събрахме се и... тръгнахме.
Започнахме наред с карта в ръка. Карта, силно казано, защото по-скоро бе рекламна брошура с няколко пътя на нея. Първият град (градче), който ни се изпречи, бе Меса Гония, известен с новата си и голяма църква, построена след изригването през 50-те години на миналия век, когато хората са се завърнали по родните си места. В това градче, а и в следващото, в което попаднахме като дестинации не много близки до туристическата същност на острова, видяхме и съвсем обикновени малки къщурки, далеч от лъскавите такива в Тира или Ия. Тук таме си личаха следи от земетресението, което е съпътствало изригването и бих казал, че за нас като фотографи, бе доста по-интересно от лъскавия център. Едно от нещата, за което бяхме тръгнали на лов с Юри, бяха църквите на Санторини. Църквите с техните ефектни камбанарии с минимум 3 камбани, а мисля, че попаднахме на такава и с 6 камбани. Понеже не можах да се преборя с навигационната програма, на няколко пъти се оказа, че не сме избрали най-удачния път, но, въпреки това, успявахме да достигнем дестинацията, която си бяхме набелязали. Бяхме подминали Тира с колата и лека полека, вървейки от църква на църква и къща на къща, някак си се озовахме в познато място. Оказа се, че сме пак в Тира, без да разберем как. Просто градчетата са толкова свързани, че не разбираш кога преминаваш от едно в друго. Озовавайки се в Тира, решихме да сбъднем едно вчерашно желание на Юри, а именно да слезе до брега. Слизането бе по 2 начина: или с лифт, или по каменна серпентина като там изборът бе магаре или кракомобил. Решихме, че сме достатъчно големи магарета, (както и се оказа), и ще слезем пеша. За статистиката: 3 часа следобяд, безоблачно небе и ярко слънце. Тръгнахме по пътя надолу и след 100 метра се натъкнахме на първите истински магарета, които чинно стояха и чакаха туристи за извозване. Оттук насетне, каменната пътека се превърна в пътя на гуаното (както каза Юри, макар да мисля, че гуано е сходно на това, с което бе осеян пътя, но създадено от други животинки). Заобикаляйки минираната повърхност и все повече убеждавайки се, че сме истински магарета, продължавахме да слизаме и единственото ни успокоение бе, че не качваме тази серпентина, а тя, повярвайте, бе с доста сериозен наклон. Е, слязохме, разгледахме, хапнахме сладолед и се качихме на лифта и 40 секунди по-късно бяхме отново в Тира.
Качихме се на Пандата и потеглихме към най-красивото градче на Санторини – Ия.
Макар островът да е малък, разстоянията за ентусиасти-фотаджии като нас са твърде големи, поради факта, че на всеки 2-3 минути виждаш нещо и спираш да снимаш. Така, в един момент, спряхме доста преди да сме стигнали крайната си дестинация, измъкнахме се от колата и леви-десни тръгнахме пеша. И така, вървейки и снимайки, пак се оказахме в позната обстановка, а именно Ия. Както споменах по-горе, това е, може би, най-красивото място (поне за мен) на Санторини. Не че с нещо радикално се различава от Тира или други подобни нему градчета. Просто е.... красиво, очарователно и романтично. А и вече споменахме, че тук се намира най-красивият залез на света. В Ия попаднах на хотелчета с издадени леко над морето тераски, на които, залени от романтика и слънчеви лъчи да се радвате на спътника си в живота. Също, така направени басейни, че ако си в тях, имаш чувството, че края на басейна е в морето и... не мога да го опиша, честно казано. Никъде не видях, (а може и да има), елементарни средства за развлечение като казина, молове и тем подобни присъщи на големите курорти места. Санторини не е място за бурен живот. Това е място, в което да се отдадеш на спокойствие и релакс. За себе си ще кажа само, че наистина се чувствах много спокоен. Факт е, че няколко дни преди това в Атина се бях сблъскал с полиция и безредици, а в Санторини видях един полицай и то следящ за пътната обстановка.
Чувствайки умора след почти 10-часовото обикаляне и с усещането, че не сме видели и ¼ от острова, направихме една голяма грешка с Юри. Качихме се на колата и тръгнахме обратно към Камари. Защо грешка? Защото пропуснахме да се впуснем в приключението нощна фотография. А градчетата на Санторини светят много интересно и когато са в полумрак хем има светещи прозорци, хем се белеят фасадите на къщите и това, комбинирано с богато осветените църкви, придава неповторима атмосфера. Наистина много съжалявам, че умората взе превес.
Връщайки се в базовия лагер (тоест хотела), с ужас установих, че слънцето не прощава и съм стабилно изгорял де що има по мен открити части. От огледалото ме гледаше червено лице с големи бели елипси около очите, които по форма поразително приличаха на слънчевите ми очила. На лявата ръка, освен бялото ръкавче, имах и бял часовник. А съприкосновението на водата с изгорялата кожа ми напомняше колко неразумен съм бил, че не ползвах слънцезащитен крем, но обещавам за следващият път да знам.
За следващият ден по програма се падаше да ходим на Неа Камени. Това е действащият вулкан на Санторини. Самият вулкан е островче, близко до големия остров и до там се стигаше с помощта на хм... в Турция му казват гемия. Гемията се оказа с неподозирани възможности в стил дядовата ръкавичка и макар да трябваше да тръгнем в 10:30, до 11:15 собствениците на плавателното средство упорито я тъпчеха с кандидат-мореплаватели. Нашата група, като първа качила се, с нарастващо недоумение гледаше как спират автобус след автобус на кея и как всички те успяват да изсипят товара си в гемията, докато тя не заприлича на софийски автобус в пиков час. В тази комфортна обстановка потеглихме към Неа Камени. След около 20 минути стъпихме на острова осеян с камъни от вулканична лава. Обясниха ни, че вулканът е нагоре по склона и се включихме в основния поток от атакуващи върха. Никога досега не съм бил на вулкан и в моите представи вулканът е една голяма дупка, в която се вижда как ври лавата. Явно много гледам канал Дискавъри, защото в търсенето на подобна визия, успях да подмина вулкана и да се изкача на върха на кратера. Трябва да си призная, почувствах се малко глупаво да седя и да се оглеждам за вулкан. Впоследствие ми обясниха, че все пак съм минал покрай него: „е, как не го видя, това е онова там долу, оградено с едни бели въженца”. С това ценно напътствие се върнах малко по-назад и го открих. И бе много далеч от това, което си представях. Е, имаше една малка дупка, през която, ако се вгледаш, виждаш как излиза тънка струя дим и при добро желание да подушиш миризмата на сярата, но, вулкан, в смисъла на думата... поне за мен нямаше.... или поне не такъв катакличен какъвто исках. На слизане погледа ми се спря на малък камък, който с помощта на въображението ми и малко допълнително одялкване се превърна в каменно сърце от вулканична лава. Може би намирането на този камък бе знак колко емоционално ми е подействал Санторини.
Качихме се обратно на гемията, където за наше щастие хората бяха поразпределени и в други гемии, чакащи на пристана на Неа Камени, поотупах сивите си маратонки и се замислих, че всъщност преди да сляза, бяха блестящо черни. Потеглихме към следващия малък остров, където за тези, които бяха слушали предишната вечер напътствията на екскурзовода и си бяха взели бански и кърпи, се оказа подходящо място да поплуват в морето. Останалите, като мен, гледахме леко завистливо. След кратко къпане в морето, (за някои), потеглихме и към 3-тото островче, където акостирахме и се отдадохме кой на яздене на магаре, кой на игра на белот, а по-разумните, (включая и мен), седнахме на разхвърляните из брега таверни да похапнем октопод и да пийнем ледена рицина, наслаждавайки се на шума от вълните и спокойствието. След няколко часа, седейки в автобуса на път за Камари, с тъга си мислех колко бързо свърши приказката.
След като се прибрахме, все пак нарамих статива и тръгнах да направя няколко вечерни снимки на Камари - градчето, в което бяхме, но за съжаление то нямаше това очарование на нощна Ия или Тира.
На сутринта се отправихме към рецепцията на хотела, за да чуем последните новини. Понеже бяхме в доста размирен момент в Гърция, когато през ден имаше сблъсъци и стачки, бяхме заплашени да бъдем блокирани от стачка и да останем на острова - нещо, срещу което, май, никой нямаше нищо против. Е, разминахме се и след няколко часов престой в Тира, където имахме свободно време за последни покупки, с тъга се качихме на ферибот, който щеше да ни отведе към дома.
Няма с какво да споменавам следващия ден, в който се прибирахме обратно, защото той бе просто едно пътуване по магистрала, обратно към България. Ще кажа като за финал, че дълго гледах от кърмата на ферибота как Санторини се смалява, докато съвсем изчезна и как няколко часа по-късно гледах залеза срещу мен, докато в лицето ми се разбиваха солени пръски от морето и си мислех колко по-скоро ще се върна тук в изгубения свят на Атлантида.
|
|
![[beer]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley20.gif)
![[smilie24]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley24.gif)
![[cool]](https://photo-forum.net/forum/smileys/cool.gif)
![[shtrak]](https://photo-forum.net/forum/smileys/shtrak.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram