Автор: Prakticar
Дата: 13-03-09 19:59
изтоник:
http://meteff.blog.bg/viewpost.php?id=18740
===========================================
Константин Щъркелов е роден на 12 (25) март 1889 година в София, в занаятчийско семейство. На Щъркелов дядо му бил свещеник и бил много висок, та му казвали Щрък-Кольо и оттам Щъркольо - Щъркела. Баща му Георги е бил обущар – един от най-добрите майстори в занаята, човек с великодушно сърце и вкус на естет, а майка му - баба Мария (поч. 1925) - произхожда от Ниш. По баща са кореняци софиянци. Има двама братя: Милан и Димитър. Дъщерята на брат му – Мария Миланова Щъркелова (1906-1993) се омъжва за художника Никола Аврамов (1897-1945).
Челядта на обущаря живее в махалата Куручешме, между сегашните площад „Славейков” и булевард „Витоша”, в спретната и чиста къща, в която най-голямата украса са били цветята – шибой, мушкато, зокуми, латинка и пламнали невени, отглеждани с много обич и радост от майка му. Много години по-късно художникът ще съживи отново очарованието на багрите им, свежата им и чиста красота заедно с най-интимните си вълнения и най-топлите възпоминания от детството.
Друго неизменно достойнство на дома е било пазеното в гостната стая знаме на обущарското сдружение, чийто несменяем устабашия (тур. - първомайстор) е бил баща му Георги Щъркелов.
Култът към природната красота и здравия патриархален морал на някогашните наши занаятчии са били естествената атмосфера в живота на семейството. Всеки член на челядта е имал свои задължения и участвал с труда си в общия живот. Това приучва малкия Константин още от най-ранни години на една основна житейска добродетел – трудолюбие. През всички перипетии в живота си момчето ще запази това качество като жизнена сила и като творческо вдъхновение.
В същност нещастията в живата му не закъсняват. Едва навършил тринадесет години, през 1903 г. умира баща му. Вдовицата се оказва без материална подкрепа и остава почти на собствените си ръце. Това я принуждава да започне работа като готвачка, а по-късно като перачка и да скътва всеки спестен грош за една голяма своя надежда, която след смъртта на мъжа й остава и единствената й утеха. Кочо е показал непозната дотогава дарба и по всеобщо признание рисува с умение и чувство. Това кара самотната жена да работи от сутрин до вечер по чужди къщи с надежда, че ще може да скъта средства, достатъчни, за да изучи сина си. В осигуряване на семейното препитание участва и Кочо – като вестникопродавец, статист в Народния театър и Операта, и като помощник в бръснарски салон в съботни и неделни дни.
През 1906 г. Контантин Щъркелов постъпва в Рисувателното училище и още първия семестър участва в конкурс между студентите от всички курсове за есенен пейзаж, при което спечелва втора награда. Само няколко месеца по-късно той постига първа награда за зимен пейзаж. Това е изненада за професори и студенти, и създава заслужена популярност на непознатия дотогава младеж. Въпреки това Константин Щъркелов остава между най-скромните, мълчаливи и трудолюбиви студенти в Рисувателното училище. Тези първи месеци от следването на бъдещия художник са предадени доста картинно в спомените на неговия състудент Димитър Чорбаджийски – Чудомир. „Спомням си – пише по-късно писателят – едно високо, слабо момче, на което или ръцете бяха дълги, или пълтенцето късо. То рисуваше с дясната и като се умореше, със същата сръчност започваше да работи с лявата ръка. Само си правеше рамките, кутиите, палитри си изрязваше от картон и всяка сутрин, преди работното време, пристигаше с готов акварелен пейзаж.”
Въпреки непосилния труд на майката и оскъдните грошове, които припечелва Кочо, материалното положение на семейството става все по-отчаяно. Това принуждава Щъркелов още в края на втората година да напусне Рисувателното училище, а майка му постъпва на постоянна работа като готвачка, с неугасващата и голяма надежда да събере отново средства за следването на сина.
Останал без издръжка, лишен от възможността да продължи образованието си, вълнуван от виденията и мечтите на своето поколение, Константин Щъркелов тръгва по света да търси хляб и щастие. Едва осемнадесетгодишен, той пристига в Русия и се настанява за известно време в Одеса. Без средства, без познанства и препоръки, той намира подслон на първо време в известния одески манастир „Андреевское подворие” – убежище за много български гурбетчии, студенти и изпаднали занаятчии. Манастирът е осигурявал на пребиваващите в него само подслон, чай и хляб. Така че десетки млади, случайно срещнали се тук са водили в същност босяшки живот.
Улиците на Одеса, пълнокръвният и шумен живот, черноморското крайбрежие, руската поезия, музиката и изобразителното изкуство представляват нов, непознат мир за младия човек. „Босяшките дни – признава в спомените си художникът – не ми правеха впечатление. Доволен бях, щом имах парче хляб и чаша топъл чай.” Само за няколко месеца Константин намира своя среда – също така скитаща и бездомна, - но изпълнена със светли надежди и преди всичко с неугасима обич към изкуството.
Притеснен от задължението да се връща в общежитието на манастира в определения час, Щъркелов скоро наема легло в обща многолюдна стая в града, където остава да живее през време на престоя си в Одеса. Тук именно пред очите му преминава цяла галерия от образи и съдби – познанства със скитници, преследвани от неволя и нещастие люде, идеалисти или духовно покварени, измамници, непризнати поети, художници, млади и ентусиазирани любители на театъра, чисти и благородни души, интриганти и дребни мошеници. Огромният свят на дореволюционна Русия в своето ежедневие, с южняшкия си темперамент, с всички свои звуци, багри и контрасти, които без съмнение са оставили неотразимо впечатление у младия художник.
Всеки ден Щъркелов излиза край морето, към Болшой фонтан или в самотните, отдалечени квартали на града, за да рисува. Твърде скоро забелязва, че предлаганите от него акварели се купуват доста охотно от книжарите. Намерил се дори постоянен купувач, известен грузинец-книжар, комуто се задължава да продава всичко, което рисува. Имало е пейзажи и картини, с които се разделял с болка, но в тези тежки и скитнически времена трябвало преди всичко да осигури хляба си. Случвало се дори понякога да купува чрез трето лице, на двойна цена, някой особено харесал му се собствен пейзаж, продаден в дни на глад и на пълно безпаричие.
В Одеса е и първото му по-задълбочено запознаване с руското изкуство – осъществено направо от оригиналите в урежданите тук изложби на „Дружеството на южноруските художници” и „Мир искусства”.
На втората година младият българин заминава за Москва и тук отново наема легла под наем в обща стая с шест работници. Старата руска столица, богатият й духовен живот, изложбите, ателиетата на прочутото Московско училище за живопис са направили необикновено и силно впечатление на смаяния от нови и необикновени изживявания българин. В Москва Щъркелов опознал по-близо и по-вярно характерните черти на руската душевност не само като проява на отделни личности, но и като изява на народностната психология. За това вълнуващо прозрение му помогнало близкото приятелство с младия руски писател, закъсняла издънка на отмиращото народничество и непоправим идеалист – Давид Максимчук. Благодарение на него Щъркелов е можел не само да проникне в културния и духовен живот на Москва, да се срещне с най-разнообразни прояви на тогавашния художествен свят, но ида се докосне до обаянието на руската душа.
Най-силното преживяване на Щъркелов в Москва било срещата му в Третяковската галерия с големите майстори на руската живопис – Венцеславов, Шишкин, Поленов, Саврасов и преди всичко Левитан и Куинджи. Дни наред той обикалял тихите зали на Третяковската галерия, спирал се пред картините, рисувани от Репин, Серов, от Врубел и Васнецов, и разбрал, че силата на руското изкуство се състои преди всичко в кръвната му връзка с родната земя, с душата на народа.
Именно през тези дни, топъл и светъл, се пробуждал споменът за далечната родна земя, за самотната майка-старица, превиваща от сутрин до вечер гръб по чужд труд със съкровената надежда да събере най-сетне онези сто лева, с които ще върне при себе си скитника-син и ще осигури отново влизането му в Рисувалното училище.
В края на 1909 г. Константин Щъркелов се завръща в България с кротка мъдрост и житейско прозрение от срещата си с един необозрим свят, събрал в себе си участта на много поколение и на най-възвишените вълнения на славянската душа.
Завърналият се през есента в София младеж се записва отново в Рисувалното училище и продължава подготовката си с присъщото му неутолимо желание за работа.
През 1910 г. студентът е насърчен да представи в Тръпковата галерия четири неподписани акварели, които веднага били закупени. Щъркелов остава изненадан и зарадван от успеха. Но именно сега младият художник разбира, че му е необходим досег с живата природа на България, с летните поля, с дъждовете и бурите, сред които се ражда уханието и свежата красота на цялата природа. Ето защо още през лятото той тръгва за Павликени, Севлиево, Габрово и Търново, като по целия път рисува. Тук именно Константин Щъркелов се среща за пръв път с онези очарователни кътове на българската предпланинска природа – цъфналите летни поляни, глоговият храст, посипаните със слънчеви петна сенки край безлюдния път, които ще останат любими сюжети на цялото му бъдещо творчество.
Тази обиколка става повод през следващата 1911 г. Щъркелов да организира и първата си самостоятелна изложба. Салонът, в който младият художник излага картините си, е необикновен – това е стаичката, служеща за гардероб към салона по история в Рисувателното училище. Въпреки това младият човек се представя с почти 80 творби, много от които са откупени още в самото начало на изложбата. Този успех прави името на Щъркелов популярно всред широката публика и му спечелва симпатиите на критиката и изкуствоведческите среди.
Оказал се неочаквано притежател на невероятна за него парична сума, Щъркелов оставя значителна част от нея на майка си, а с останалата тръгва на Запад, за да посети големите галерии във Виена, Мюнхен, Париж, Лондон, Лозана, Женева и Венеция.
След 75 дни Константин Щъркелов се връща в България с богати впечатления от вековните съкровища на европейското изкуство, с нови 35 нарисувани през време на пътуването картини и с още по-голяма надежда да претворява и одухотворява в творбите си българската природа.
През Балканската война (1912-1913) и последвалата я Междусъюзническа война (юни-юли 1913) Щъркелов е военен художник и оставя редица скици, етюди и рисунки от ежедневието на войниците. През 1917 г. отново е военен художник по време на Първата световна война продължила от 28 юли 1914 до 11 ноември 1918 и оставя над 300 скици и рисунки.
През 1915 г., Щъркелов завършва живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София при проф. Иван Мърквичка. Нарежда се в списъка на основателните и редовните членове на Съюза на българските учени, писатели и художници. През 1919 г. е сред основателите на дружеството „Родно изкуство” и участва във всички негови изложби.
След приключването на Първата световна война художникът се посвещава почти изцяло на акварелни пейзажи. Придобил зряла и сигурна техника в акварела, той показва непознати дотогава у нас постижения в тази най-трудна и най-нежна живопис. Липсата на утвърдени предшественици, работили изключително акварелен пейзаж, разкрива богато поле пред художника да използва всички възможности на техниката, за да постигне вярно и въздействащо претворяването на родната природа и собственото си душевно състояние. Сюжетът на картините си художникът избира направо от тихите и често пъти недостъпни недра на природата – някой затънтен кът на планината или забравен между храсталаците хълм, в който е събрана цялата свежест на природата ни, простата й и вълнуваща красота, дъха на тревите, на дивите цветя и на напечената от слънцето възсуха и ронлива пръст. Отвъд този малък свят в пейзажите му винаги остава и необятният простор, светлината, далечните силуети на планините, потънали в обедна омара или докоснали утринното и безоблачно небе.
Това не е само настроение, радост от красотата на живота. В картините на Щъркелов то е и размисъл, възприемане на природата като част от собствения духовен мир.
Щъркелов е рисувал почти всички кътове на нашата земя. В картините му са запазени изгледи от Черноморието, Дунава, подбалканските полета, от Витоша, Лозенската планина, Плана и Верила. Той остава обаче несравним певец на могъщите планински масиви – на Рила и Пирин, на суровата им красота и девствена природа. Разнообразни, богати на багри са и пейзажите му от Родопите, рисувани през тридесетте години. Това не са Родопите на Бараков или Здравко Александров, на Дечев или Цанко Лавренов – светът на човешките вълнения, на ежедневните грижи и радости. Родопите в картините на Щъркелов са песен за природата, за непреходната красота на естеството, която се ражда и живее от светлината на слънцето.
Покоряващата красота на родната природа художникът ни представя и в своите полски и планински цветя – понякога един единствен синчец, дива ружа или лист здравец, изпълнени не само с виртуозно майсторство на рисунката, но и с искрено вълнение и обич. В живописта на Щъркелов няма сантиментализъм, но има поезия, нежност, споделена откровено и достойно със зрителя. Затова напълно разбираемо е признанието, което той прави в спомените си: "Когато рисувам – било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов или Надсон. А когато слушам голям оркестър или хор, аз виждам пейзаж… Тия пейзажи, що са дните на моите тъжни песни, тия малки мирове, на които душата се е спирала, споделяла е своето настроение. Там е истинският й живот" – изповядва художникът Константин Щъркелов, наричан "цар на акварела".
Дълбоката вяра в силата и красотата на природата, в очарованието на родната земя е основен мотив в цялото творчество на Константин Щъркелов. Затова съвсем основателно поетът Никола Вапцаров пише в една статия за творчеството на художника: „И в най-дълбоката сянка от неговите картини винаги има една светлина, един лъч надежда...”
Александър Балабанов споделя пред в-к „Заря”: „От двадесет години отблизо следя изкуството на Константин Щъркелов... Искам да кажа, знам генезиса и подбудите на изкуството му. И затова, преди три-четири години го нарекох „Цар на акварела”, господар в областта на най-трудната, най-нежната, най-опасната живопис...”
През 1929 г. сключва брак със Соня Стойкова от Варна. През 1930 г. се ражда първата им дъщеря Весела Щъркелова, а през 1933 г. втората – Богдана Щъркелова.
През своя живот Константин Щъркелов е честван истински само при един свой юбилей – през февруари 1935 г., когато заедно с десетата самостоятелна изложба на художника се отбелязва тържествено и 25-годишната му творческа дейност. Този регламент е за предпочитане пред установилият се по-късно – да се честват само кръгли годишнини, свързани с рождените дати на юбилярите, - защото е съобразен преди всичко с онези временни граници, които затварят в себе си един обособен период на творческа активност. А тя единствено има значение за жизненото битие на личности, чиято дейност е била обществено значима.
Във вестник „Заря” от 12 февруари 1935 г. са запазени документални сведения за това толкова необичайно честване на художника.
След 9 септември 1944 г. Константин Щъркелов е изселен, изключен е от СБХ и прекарва пет месеца в Централния затвор. Творчеството му е отречено и забравено с категоричния бутафорен езиков замах на комунистическия профанизъм: „чужд на прогресивните и революционни идеи, официален художник на буржоазния режим и царски любимец”...
|
|
![[smilie24]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley24.gif)
![[smilie2]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie2.gif)
![[beer]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley20.gif)
![[shtrak]](https://photo-forum.net/forum/smileys/shtrak.gif)
![[smile]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie1.gif)
верно......де без лекция!
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram