Автор: anto
Дата: 25-09-08 21:01
Гледах няколко стари филма по книгите на Богомил Райнов за българския Джеймз Бонд - Емил Боев.
Първо беше "Няма нищо по-хубаво от лошото време" с режисьор Методи Андонов и ГЕЦ в главната роля.
Филмът е от 1971, ч/б е и си е класика и като режисура и като операторско майсторство. Това, което ми направи впечатление е на колко по-високо ниво е от сродните смехотворни изцепки във филмите за Джеймз Бонд от същото време. Няма нищо общо с измислените каскади, простотии и елементаризми на филмите с Шон Конъри от онова време.
След това гледах " Денят не си личи по заранта" - 6 серии по един час. Това е последния филм(1984г) от поредицата с Петър Чернев в главната роля. Въпреки че е коренно различен от романтичния по-стар филм с ГЕЦ, филмът е хубав и те кара да се замислиш за много неща. Куриозна е темата във филма а именно - Във военни складове за старо оръжие на американската армия се краде безогледно и се продава оръжие на черно. В основата е шефа на военната фирма, стопанисваща складовете, чийто баща е висш военен от US армията. Емил Боев помага по неволя на агент от ЦРУ (Сеймур) да бъде разобличен шефа на военната фирма. Накрая складовете биват взривени,за да се покрият злоупотребите...
Това адски много ми прилича на едно скорошно взривавяване на военни складове дето го чухме добре в София
Във филма имаше много интересни разсъждения, особено от устата на Сймур.
Отново класи над измислените екшън бози с Джеймз Бонд.
Сега си дръпнах още два с Коста Цонев, но чух че са от слаби режисьори и вероятно ще се разочаровам. Първия(Умирай само в краен случай) го започнах и вече взе да ме дразни лошата режисура и на моменти издишащата игра. Няма нищо общо с тези, на които е режисьор Методи Андонов.
Въпреки всичко, въпреки идеологията, въпреки портрета на бай Тошо на места в кадър, ме удиви колко по-балансирани и интелигентни са тези истории от нещастните героични фантасмагории на Йън Флеминг... Имам чувството, че книгите за Емил Боев са писани за мислещи хора, които могат да четат и между редовете, а тези на Флеминг за самодоволни безмозъчни прасета.
Ето един разговор между Сеймур и Боев, от който съдя, че Богомил Райнов хитео е използвал "врага" за да прокара в книгата някои свои виждания по някои върпоси.
— Тъпотата наистина би могла да ви послужи като генерално извинение — промърморва Сеймур. — Само че вие не сте тъп. Вие сте фанатик.
— И това съм го чувал.
— Но не сте го проумели. Човешкият род открай време се дели на скептици и верующи. И не си въобразявайте, че тия, вторите, са привилегия само на вашия свят. Верующи и фанатици — тая сган я има колкото щете и у нас. Някои вярват все още в Христа, други — в превъзходството на бялата раса или в историческата мисия на Америка. Едни висят в църквите, други линчуват негри, трети бият крак в такта на бойните маршове. Изобщо фауната на фанатиците ми е позната до втръсване и до пълно омерзение.
— За вас е въпрос на подробности, че разни хора могат да вярват в съвсем различни неща.
— Естествено. Какво значение дали илюзията, в която вярват, е от вашия тип или някоя друга? Всички тия илюзии могат да се изброят на пръстите на едната ръка и всички са еднакво глупави. Скудоумието на човечеството е отразено и в илюзиите му. Няколко нелепи химери за равенство или превъзходство за величието на бога или могъществото на човека.
Мрачината не ми попречва да установя, че чашата ми е празна. Докопвам пипнешком бутилката, а подир туй и каничката лед и отново сервирам на горкия си стомах два-три зашеметяващи удара. Ако съдя по суетенето на Сеймур от другата страна на масичката, той е зает със същата операция.
Угарката на американеца описва бавна червеникава парабола и пръска на пода няколко дребни искри като гаснещ фойерверк. Сетне запалката отново щраква и сред мрака отново се откроява бледото, леко навъсено лице.
— За вас не съществуват истини — подхвърлям, колкото за да подразня опонента. — Има само химери.
— Истините, доколкото съществуват, са вън от вашия свят, вън от света на верующите. Вашите истини в кавички, вие сте ги получили наготово, както добрите деца получават наготово своя молитвеник за църковна служба.
— Трябва да ви призная, че не съм получил от никого никакъв молитвеник.
— Получили сте, също както всички фанатици. Получили сте, защото всяка религия, включително и вашата, предполага най-първо да глътнете на доверие един-два постулата. За набожните това е съществуването на бога, за вас — съществуването на класовата борба, на прогресивното развитие, на човешкото могъщество. Или ще почнете да ме убеждавате, че тия неща вие сам лично сте ги открили и проверили на практика?
— Мисля, че и сам съм успял да установя нещичко.
— Не мислите, а си въобразявате. Този свят, Майкъл, не сте го открили нито вие сам, нито вашите комунисти. Той датира отпреди вас. Всички общества са били двойствени, всички са почивали на принципа „ние и другите“. И понеже „ние“ винаги сме ограбвали „другите“, в случай че другите не са ограбвали нас, то между „ние“ и „другите“ винаги е съществувала смъртна вражда. Така е било и въпреки наивните ви надежди, така ще бъде занапред.
— Мисля, че от време на време са настъпвали и промени.
— Е, да: „ние и другите“, това са били веднаж робовладелците и робите, а друг път — аристократите и третото съсловие. Но туй са промени исторически, а не по същество. Вие не можете да разберете, че човечеството по самата си същност е двойствено, че човешкото общество се развива чрез делене, също като амебата. Да, също като амебата, но в по-агресивен вариант. Едната част се отделя от другата част и се нахвърля върху нея, за да я ликвидира, за да остане тя единствената. Но едва останала единствена, налага се да установи, че вътре в самата нея вече са започнали процеси, които напират за ново раздвояване. Вие можете да си чертаете на книга всякакви прогнози за бъдещето, но не сте властни да изменяте природния закон.
— Не знаех, че антагонизмът в обществото е природен закон.
— Значи не знаете една азбучна истина. Антагонизмът е закон на всичко, не само на обществото. Без антагонизъм не би имало магнетизъм, полюси, гравитация, електричество с положителен и отрицателен знак, материя и антиматерия, светлина и мрак, движение на вселената, изобщо — вселена.
— Мислех, че човек създава човешката си вселена не по силата на закона за гравитация, а по логиката на своите разумни критерии — забелязвам.
— Значи сте идеалист — отвръща Сеймур и угарката му отново прави плавна светла парабола към пода. — Срамота е за полицай като вас да бъде идеалист, Майкъл. Тази микроскопична плесен, величана от вас като човешко общество и възникнала върху кората на една микроскопична планета, да, тая жалки плесен не може да се развива по някакви си свои самостоятелни закони, различни от законите на голямата вселена.
В разговора, ако това може да се нарече разговор, настъпва пауза. Този тип винаги ме обърква с реториката си. Теориите, наши и чужда, съвсем не са най-силното ми място. Усещам, че греши в нещо, но не мога да открия къде точно, още повече че операцията по зашеметяване на стомаха е стигнала до третата чаша.
Да, операцията този път се развива успешно и аз съм вече близо до блаженото състояние на безтегловност, а хладният ветрец, прииждащ от прозореца е добра добавка към леденото уиски и изобщо налице са всички условия да се отпусна в креслото и да престана да разсъждавам по въпроса къде съм и какво ме очаква. Само че този тип ме дразни с реториката си и аз нямам никакво намерение да му отстъпвам последната дума.
— Добре, Уйлям — промърморвам по някое време, — понеже вие освен полицай сте и професор, можете ли да ми обясните как ще се проявява вашият антагонизъм в едно общество, където няма да има експлоататори и експлоатирани.
— Мога, стига да престанете да виждате експлоататора непременно като фабрикант, а експлоатирания — като работник при фабриканта.
— Ще се опитам.
— В такъв случай лесно ще разберете, че при всички случаи едни ще управляват, а други ще бъдат управлявани, едни ще имат повече, а други — по-малко, едни ще мислят така, а други — иначе…
— Едни ще работят по-добре, а други по-зле — продължавам вместо него. — Само че това още не е антагонизъм.
— Ако не е, непременно ще стане — успокоява ме Сеймур. — В основата на цялата човешка дейност лежи една безгранична алчност. Старият Ницше я наричаше воля за власт, но това е само последица от склонността му да опоетизирва нещата. Волята за власт в последна сметка не е нищо друго освен жаждата да притежаваш, да трупаш, да грабиш възможно повече. Животното се храни, но не се запасява…
— Бръм-бръм-бръм… — обаждам се предупредително. — Забравяте пчелите, Уйлям. А също и мравките.
— Даже и те не се запасяват за повече от един сезон. А при човека нещо се е случило и естественият инстинкт за самосъхранение се е изродил в алчност, в трупане на неща, които съвсем не са необходими за продължаване на рода.
— И как си обяснявате тази аномалия? — любопитствувам.
— Като аномалия. Предполагам, че развитието на човешкия мозък не е било биологично програмирано. Развитието на човешкия мозък е всъщност нихилистично нарастване на един тумор. И това, което вие величаете като човешки гений, не е нищо повече от раково заболяване.
— Мислех, че скромният ни интелект не е лишен от известни възможности.
— Е, да, в сравнение с възможностите на шимпанзето. Но това са опасни възможности, Майкъл. И съвсем неуправляеми. Нещо като атомната бомба в ръцете на китайците. Толкова ли е трудно да се види, че човешкият гений, това е именно геният на разрушението, че дори тогава, когато нещо все пак бъде сътворено, то неизбежно рухва, понеже към него тутакси се протягат нашите грабителски ръце или ръцете на другите, протягат се с огън и меч, за да превърнат всичко в развалини. Вашата велика история, това е един музей на развалините, драги. Едно гробище, такава е вашата велика история.
— Мисля, че именно вие сте се запретнали да разширявате гробището.
— И ние, и вие…
— Бъдете честен, Уйлям. Ние отдавна казваме „стига!“
— Казвате „стига“, защото вече почвате да се задъхвате в това изтощително надбягване.
— Вашите коментатори твърдят обратното. Според тях ние даже имаме известен аванс в надбягването.
— Да, но вече се задъхвате. Ние сме по-богати от вас и можем да си позволим по-дълго време това чудовищно пилеене на пари.
— Кои „вие“? Монополите?
— Да, да, знам какво ще последва: народът, масите и пр. Без дори да си давате сметка, че именно тази мисъл за масите ни кара да поддържаме надпреварата. Не изпитвам никакви симпатии към вашата система, но в чисто икономическо отношение предимствата са на нейна страна. Ако не бяха тия колосални разходи за оръжие, благосъстоянието у вас щеше да расте в неприятно къси срокове. Това е и ползата от колосалните разходи: те ви натискат главата, за да не си позволявате да растете тъй бързо.
— Цинизмът ви не е лишен от основание — признавам. — И все пак, как си обяснявате факта, че Мод или който и да било там така упорито мълчи
|
|