Автор: thefly_
Дата: 26-06-08 20:39
още малко тръпки. темата е параглайдинг:
В облак няма разстояние, няма посока, няма човек.
Когато тръгваш за облака и лифта те издига към него – около теб е приятелят ти, носят се смеховете на компанията неимоверно близки и скъпи за теб хора – всеки нарамил раница, в която носи не товар, а свободата си. Около теб е стръмнината, притихналата гора, потракването на машината. Около теб е панорамата на затиснатата равнина. Около теб има реалност.
Малко по малко реалността изчезва. Първо се скрива пространството – за него ти говорят само пеещите протегнати въжета на лифта... Потъва в бялото шума.
Стъпваш на краката си и тръгваш нагоре. Орисията на човека, който лети, е винаги да тръгва нагоре. И оставаш все по-сам. Отначало хората, който са вързани за земята, изчезват. Те нямат място тук. После и летящите се стапят в мъглата един по един. Летенето е нещо интимно – то поражда близост в сърцата, но се прави когато си сам сред небето.
Много са само капките влага. Бисерни, обсипали тревата. Бисерни ги събаряш на земята и разтваряш крилото си. То те свързва с птиците. То може да бъде и враг понякога, но също така е стълбата, която те изкачва нагоре.
...Готов си вече. Не можеш да пробиеш с поглед Бялото. А то започва само след десетина метра. Десетина метра е цялото пространство само. Само толкова от реалността остана. Силен порив напред, затичване и сякаш със скок късаш и останалите нишки, които те привързват към битието. За секунда преминаваш в нищото. Където няма разстояние, няма посока, няма човек. Загубваш тялото си.
Над теб е изсивялото в мъглата крило. Пред теб, зад теб, отстрани и отдолу... е само бялото нищо. Светът е струята насрещен вятър. Вятърът, който ти показва, че има нейде и скали. И опасности. И хора и земя.
Минута-две полет стига, за да се претопиш в нищото. А след това?! Оставаш там. Оставаш. Оставаш. Оставаш.
Курса на компаса е нещо измислено, ирационално. Две цифри, които трябва да съвпаднат – нищо повече. Съвпаднат ли – ще си жив и ще летиш. Ако не – ще хвърляш ези-тура със Съдбата.
...Оставаш. Оставаш. Оставаш...
Погледът ти пронизва може би метър, може би 100. Може би безкрайността. Която я няма. Която е около теб в момента. Безкрайно е и времето.
И шок е, когато за пръв път очите ти регистрират... не, не нещо конкретно. Просто... по-тъмен облак. Склон, към който се приближаваш? Секунди неизвестност и после...
Реалността се завръща. Първо едва-едва – с короните на дърветата, даващи фактура на мъглата. После идва обема на склона, несмелата шарка на есенната гора. Излизаш от облака – и пространството става отново видимо. Отново си някъде! Проглеждаш! Раждаш се отново... С болката в премръзналите пръсти, с поклащането на крилото. С облаците, които те заобикалят в небето.
...
Слизането на земята е въпрос на време.
Кацането е въпрос на рутина.
Спуска се на земята крилото.
Виждаш усмивките на другите около теб.
Изключваш джипиеса и излизаш от сбруята.
...
Усещам, че нещо от мен е взето от облака. Усещам, че съм взел завинаги облака в себе си: късче влага и самота сред Бялото. И още нещо, което не мога да опиша.
|
|
![[smilie24]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley24.gif)
![[smile]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie1.gif)
![[smilie3]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie3.gif)
, но може и да не съм попаднала на мястото, където ще разбера истината за себе си ![[smilie5]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie5.gif)
![[smilie8]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie8.gif)
![[ezik]](https://photo-forum.net/forum/smileys/tongue.gif)
![[shtrak]](https://photo-forum.net/forum/smileys/shtrak.gif)
![[beer]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley20.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram