Автор: emmmo
Дата: 09-10-09 15:34
Милият Ясен!...
Общуването с таланта му и с него лично беше истински облагородяващо преживявяане! Поклон пред този достоен човек!
Ето един изключителен текст, който написа за Одисей преди почти шест години.
Гарата в Перпинян
Ясен Антов
Пътувам с влака към Париж – великия, вечния град! Това – нека не звучи твърде литературно и превзето – е не просто град, а свят и вселена, история и безкрай. Не откривам Америка с тези определения. Наистина в началото на миналия век за Париж са говорили и като за столица на разврата – тогава привидно свенливата, но всъщност доста безсрамна Европа се е вторачвала в Париж, одумвала е кафе-шантаните му, “Мулен руж” и веселата бохема, която вилнеела по улиците и в кафенетата на безгрижния Латински квартал. Тогава са казвали, че в Париж има много “развалени жени”, но пък развратът и развалата отдавна станаха световно поведение и светът се изпълни с развалени мъже политици, търговци и всякакви мошеници. Така че хайде да не съдим стария Париж, по-скоро да си спомним за хората, които направиха града столица на културния свят.
Такива мисли се въртяха в главата ми, а Париж е още далеч. Там ще бъдем утре сутрин, а сега е нощ, лампите на някакъв перон светят мъгливо, цари тишина, мирише на гара, малко е хладно и аз се свивам в наметнатото на раменете ми сако. Прочитам голямата табела, окачена под навеса на гаровата постройка – там пише “Перпинян”.
Не знам как е с другите, но за мен и досега съществуват имена, които, като чуя и прочета, ме изпълват с неясна тъга. Не съм виждал тези места, може би само съм мечтал за тях в детството си. От тогава и до днес в съзнанието ми са останали названия на близки и далечни земи и макар някои от тях вече да съм пребродил и опознал, пак ме вълнуват. Така бе навремето със стария каменен град Сантиаго де Компостела, светото място в Северозападна Испания, към което поклонници вървят пеш месеци, а понякога години, за да пристигнат там в Деня на св. Яков. И досега звучи като старинна музика в ушите ми това име и макар да бях преди години там, пак това име – Сантиаго де Компостела, ме привлича. Също както и друго, със съвсем друга звукова нагласа, ритмика и екзотика – Кат-ман-ду! Далечно, поразяващо, изчезнало някъде в дълбините на друг свят с дъх на Азия, нещо тайнствено и кънтящо. Бях и там, а не бях стигнал до Перпинян. Знаех името от Александър Дюма и безкрайните препускания с коне на Атос, Портос и Арамис. Разбира се, и на Д’Артанян, без него не ставаше нито един хубав бой. Знаех го и от известията, които пристигаха в Лувър, че под стените на Перпинян се води люта битка и че войските на граф Еди-кой си настъпват, пък войските на виконт Еди-кой си отстъпват. Оттогава още е останало в съзнанието ми това име и ето, че след толкова много години в тъмната нощ влакът е спрял на гарата на Перпинян, аз съм слязъл да се разтъпча на перона, наоколо няма хора, прохладно и тихо е.
И за миг – изведнъж дълбоко и силно усещам, че искам влакът да тръгне, а аз да остана. Да остана в Перпинян. Такова желание – за пуста и непозната гара, се е промъквало много пъти в мен. Да се отдалечи влакът, на който досега съм се возил. Да се махне с шумовете и хората си, с умората и досадата си, да остана сам на тази гара Перпинян. Често, когато към гледал карти и атласи, съм пожелавал да не бъда в този момент тук, на моето си сигурно и уютно място. Под моя си сигурен и топъл покрив. Да бъда отнесен от дошъл кой знае откъде вятър там – някъде на картата, на място със звучно и възбуждащо име – Перпинян, Пернамбуко, Читауан, Чечен Ица, Санта Крус, Алфама или Мокеле Мбембе. Впрочем Мокеле Мбембе не е географско название, а име, дадено на чудовище като хималайското Йети – така го наричат по течението на река Конго. То също звучи примамливо и защо някоя привечер в сенките на конгоанската джунгла да не се изправя очи в очи с Мокеле Мбембе? Мокеле-мбем-бе!
Мисля, че мнозина са изпитвали този порив на душата да бъдат някъде ТАМ. Неясно точно къде ТАМ, но сега, веднага, в този миг!
Чудесно е, че този миг идва някога и прави хората свободни и щастливи.
Влакът ми потегля за Париж, аз стоя в коридора и гледам през прозореца как табелата на гарата чезне в тъмнината. На тази табела пише “Перпинян”.
Преди десетилетия Париж можеше да се постави със своята атмосфера и дух много по-напред от други големи градове. Тогава той бе единствен и никой не се опитваше да го наподоби. Сега урбанизацията замаза много черти от неговата артистично-весела и привидно лековата физиономия. Изчезна много от духа на големите писатели и художници, затлачи се изисканото лице на Франция, на естетския център на Европа и на света. Грубата намеса на големите световни пари уби постепенно индивидуалността му, до едно време той се противеше, после бавно клекна. Когато пристигат за миг по компютърните линии на световните банки милиарди чужди долари и казват: извинете, мосю, това вече е мое! – какво можеш да сториш. Земното кълбо се върти в една посока, да го върнем обратно не можем, така че остава ни само да въздишаме по спомените за Париж, което и правим в момента. Неделна утрин е, ранна – в смисъл че парижанинът още не е изхрупал своя утринен кроасан и не е изпил своето кафе. Жена му се протяга в розова нощница пред огледалото, сега е празник, неделя, ден на бавното и красиво протягане – ооох, че е хубаво! А аз рано-рано съм тръгнал по още незавладените от автомобили улици към една изложба.
Имахме фурнаджия македонец в моя стар квартал около “Иван-Асен II”, който в подобни случаи казваше: “Хайде, хайде, не се прехвъргай толкова!” С други думи, не се прави много на важен, цял Париж още спи, а ти си хукнал да демонстрираш култура! И къде отиваш, ако мога да знам?
Когато си в Мадрид, тръгваш най-напред към “Прадо”, където са Гойя, Веласкес и Ел Греко. В Ермитажа търсиш Петров-Водкин. В галерията “Тейт” в Лондон се срещаш преди всичко с Търнър. В Париж естествено тръгваш към импресионистите. Тук някой пак може да каже: дядо ти все импресионисти е гледал! – с такива хора изобщо не се разговаря, баща ми казваше, че всеки е глупав колкото може. А импресионистите бяха за моето поколение като гара Перпинян. Бяхме чували за тях, но не бяхме ги виждали. Докосвали се бяхме до някои от тях съвсем случайно и откъслечно, чрез кой знае откъде попаднали ни списания с изжулени от прелистване страници с репродукции. После тогавашното Министерство на културата (а може би е било комитет) направи груба грешка и в София бяха изложени много качествени отпечатъци от най-значителните художници. Грешката бе следната: по линия на някаква културна спогодба с Франция от там съобщили, че ни изпращат изложба, но преводачката пропуснала да преведе една много важна дума в писмото – импресионисти. И така можахме да видим Сезан и Моне, Ван Гог и Гоген, а в идеологическите отдели на съответните учреждения търсеха под дърво и камък виновника за това грубо нахлуване на западното упадъчно изкуство в центъра на София.
Сега един съвет: картини се гледат сутрин, а не когато тълпите хукнат към вернисажа или в часовете след работа, когато умората те прави посетител, но не и зрител. Затова измъквайте се от работа сутрин, кажете на началника си, че отивате на зъболекар, защото ви се е подула бузата, хей тука от този дяволски зъб съм се подул – даже можете да му кажете за кой конкретен зъб става дума. И отидете в изложбата. Тогава ще видите това, което аз видях в тази неделна утрин за пръв и за съжаление за последен път засега. Видях картини, които са във всяка христоматия по изкуство, но изживях интимния допир със светлината и трепета на въздуха така възбуждащо, че сигурно съм получил сърдечна аритмия. На няколко пъти присядах на столове и диванчета в галерията и бих казал, ако може да се употреби за такъв случай изразът: бе потресаващо. В тишината на галерията единствено моите стъпки отекваха между стените с картините и аз видях с изумление колко могъща е охрата в пейзажите на Сезан и колко трептящо е розовото по телата на Реноар, и онова застрашително тъмнозелено в дивите треви и странните растения на Русо. Не искам сега да отнемам хляба на хората, които се занимават с описания и анализи на художествени произведения, ще кажа само, че излязох уморен, но в същото време възвеличен. Лично възвеличен от изкуството на хората от онзи стар Париж, който сега виждаме в албумите със снимки или възстановяваме чрез четене на мемоари. Тези хора, тогава иронизирани и подритвани високомерно, сега господстват и над днешния Париж, и над чуждите милиарди, и над отровения въздух на Монмартър и Латинския квартал. Всъщност те са Париж и аз отново го видях, изживях и дори забравих за миг гарата в Перпинян. Бе много хубаво, картините ме извлякоха от тъгата по мечтания още от детството ми град и ме изпълниха със сили.
А навън, по големите булеварди, животът вече бе потекъл, топло и меко парижко слънце – нека бъда съвсем точен – изящно и ласкаво парижко слънце, заливаше всичко и всички. Цветовете бяха дискретни, листата на дърветата прозирни, страхотен импресионизъм бе завладял големите булеварди, а по тях страхотни импресионистични французойчета ходеха с невероятни импресионистични минижупи и хубав бе Париж, независимо от това, че се променяше ден след ден пред очите ни. Хубав е бил винаги Париж, вярвам, че ще бъде хубав и винаги занапред.
Публикацията е редактирана (09-10-09 15:36)
|
|
![[smilie2]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie2.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram