Автор: тьма
Дата: 15-08-05 19:15
Стоя облегната на стената. Било ли е?
Или ще бъде? Косите ми променят дължината и
нюанса си, а очите се опитват да проследят
променящата се гледка. Слънцето навън успя
да отмести облаците, за да направи път на
бурята. Всяка частица от раздвоеното ми
съзнание се стреми към болката. Жадувам за
токов удар, породен от докосване, който да
ме изведе от летаргията. Забравих името си.
Знам само какво мразя.
Мразя стандартите, клишетата и
празниците. Те съставляват досадата. Това
усещане за безнадеждност, пустота и
безпомощност. Невъзможността да се откопчиш
от обикновеното. Мрежата на навика те
оплита и задушава истините, които искаш да
изкрещиш. Затова стената дава сигурност.
Поне в гръб няма да ме нападнат.
Безразличието е станало част от мен, от
теб, от всички вас. Пробило е кожата и се
е просмукало в кръвта. Проправя си път,
пълзейки, изсмуква кислорода от въздуха,
изкачва се нагоре, подминава с
пренебрежение сърцето и достига съзнанието.
И аз, и ти – всички ние се унасяме. В пълна
тишина минаваме по прашните пътеки на
спомените, тъпчем цветята, отпочиваме край
кръста и продължаваме напред...
Съжалявам за пропуснатите възможности,
за недогонения вятър, за пясъка на
времето, отмерван с презрителна точност от
часовниците на живота. Съжалявам за малките
предателства, за разрушените надежди, за
неподарените цветя и неразпознатите
чувства. Съжалявам за счупените огледала,
черните котки и невзетите изпити по
приятелство. Съжалявам за това, че не се
справих с болката, забравата и зимата.
Все още стоя облегната на стената.
Хоризонтът е толкова далече, а умората –
толкова близко. А аз продължавам да не
разбирам защо цветовете на картината
избледняват... Струните на китарата се
скъсаха, а лъкът няма сили да изпрати
стрелата си към неясната цел.
Ще остана долепена до стената. Така
никой няма да ме нападне в гръб. Само
гледките ще се променят... И ще ме
променят...
Публикацията е редактирана (15-08-05 19:25)
|
|