- Съдържание
- Галерия
- Въпроси и отговори
-
- A+
- A
- A-
-
Фон
Текст
Бай Тошо от с. Ярлово
Поредния ден с мръсен въздух, смог и мъгла. Решихме да се рзходим, най-вече да отидем някъде и да “подишаме”. Тръгнахме и след по-малко от час бяхме в с. Ярлово, разположено на южните склонове на Витоша.
Слънцето се беше показало, нямаше и следа от задушаващия смог в София. Паркирахме на площада в центъра на селото и тръгнахме на разходка.
Вървяхме из улиците на селото, дишахме свеж въздух и изведнъж някой зад гърба ни се провикна - “Алоооуу”. Спрях, обърнах се и в края на улицата се носеше дребничка фигура, облечена в синя куртка. Възрастен човек ми махна да го изчакам и след малко ни настигна. Поздрави ни и каза - “Ей, на, вземете си” и посочи найлоновата торбичка, която държеше. Вътре имаше няколко листа с принтиран текст. Взехме по един и се зачетохме в текста, който се оказа, че е негово лично писмо-разказ, а заглавието му беше “Природолюбител Тодор Момчилов Дишлийски”.
Бай Тошо, както ни се представи, се обръщаше до всички планинари и природолюбители, с желанието да ги запознае със своята дейност, именно като любител на природата и дългогодишен планинар.
“През 1982 г. осъществих маркировката на туристическата пътека от Черни връх до Ярловски купен, Сива грамада, Големи ветрен, Ярлово. От другата страна на Ярловски купен направих втора маркировка - връх Даута до Бука преслап или до Верила планина. След това от БТС продължиха маркировката от Витоша през Верила, Рила и Пирин до гръцката граница. “
Разазът продължаваше да описва още маршрути, по които Бай Тошо бе поставил табели, за да знаят накъде да вървят туристите.
Бай Тошо ни прекъсна и ни поведе с думите “Елате, елате да ви покажа”.
За миг се поколебахме дали да тръгнем след него, но тогава се загледах в очите му и кристалният поглед направо ме порази - сините очи, студенината, контрастираща с живеца и добродушната усмивка. Имаше нещо особено в този поглед. Извадих апарата и го попитах дали има нещо против да го снимам. Човека се усмихна, изчака да направя няколко снимки и ни поведе към къщата си.
Продължи да ни разказва неща неща свързани с планината, беше невъзможно човек да го прекъсне.
Спря се пред двора и ни посочи щъркеловите гнезда. “От всички телевизии идват да ги снимат, едни младежи поставиха тука камери… от 82-а година се занимавам с това”.
Разказа ни как още тогава започнал с първото гнездо, но било трудно. Птиците кацали, но не искали да мътят. Бай Тошо обаче не се предавал. Всяка година продължавал с усилието, докато накрая не им угодил. В двора му в момента има шест-седем гнезда и всяка година идвали поне две двойки щъркели.
Тръгнахме през двора и Бай Тошо с усмивка ни поведе към къщата.
Първо ни показа работилницата си.
“Ей на, с тия две ръце съм направил всичко. 25 години работих в Кремиковци, затвориха го и нямаше какво да правя.”
Започнал да майстори легла, маси и направил място за всеки, който през лятото имал нужда да пренощува някъде. След работилницата ни заведе в първата стаичка. Къщата всъщност се оказа летен заслон за туристи.
Качихме се и на втория етаж, където имаше още две стаи. Покази ни и пейките, и масите, които бе изработил. “Тежат, тежат… ей на, виж”. Повдигна едната и я остави да се удари обратно в бетонния под.
Имаше 15 легла (сплани), заредени с нови дюшеци, одеяла и възглавници. Всичко беше старателно покрито с найлони, да не се цапа.
Върнахме се на двора и Бай Тошо продължи с историята.
“Доведох колеги от Кремиковци. Взех 5-6 каси бира и им казах, че вечер като седнем в кръчмата има по 6 кебапчета на човек. И почнахме да работим… Направих си сам ей този кран и лека полека качвахме нещата до втория етаж.”
Разказа ни за полякинята, която идвала едно лято; за едни Холандци; за това как миналата година закупил с негови средства тръби и една панела, които поставил на пет места над реките в ярловския район, така че туристите да преминават удобно; за това как започнал с къпането си в ледените води първо в Ярлово, а после се преместил в София. Миналата година му било 33-тото къпане в ледените води на езерото в Дружба.
Бай Тошо ни изпрати и тръгна обратно към площада на селото. С бялата торбичка в ръка, пълна с листове, на които бе напечатано писмото му. Стигна до една пейка и седна, самичък, в очакване на следващите туристи.
А писмото му завършва така: “Планината е вечна, а ние сме временни.”
И въпреки, че не сме вечни, може би е хубаво да се замислим какво оставяме след себе си във вечността…
-
200 грама секс
От Emil Danailov
Реших да го направя по обяд. Тогава клиентите са малко, зяпачите също, а пазачите още разсеяни. И момичетата щяха да са заели местата си съвсем скоро, нямаше да са уморени и нервни.
Браво! Много смислен пътепис!
Благодаря за коментара.
Този човек има страхотни очи, направо ми се иска да ги снимам, макар че не умея портрети.
Хубав разказ.