Автор: Lalinda
Дата: 23-04-08 15:35
Алис, ако си адашката, с която се запознах някога в клуба на Репортера, пращам ти лични поздрави и този чудесен откъс от "Щраусовете на Валс" на Чавдар Ценов.
http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=218&WorkID=7043&Level=2
Тогава... Тогава в Серафим Фотев „нещо се пречупи“, както би се изразил самият той, докато пишеше. Пречупи ли се, отприщи ли се, или отговорът на въпросите, които си задаваше в последно време, пристигна с гръм като „Радецки“, във всеки случай Фотев припряно изключи компютъра и отиде в библиотеката. В Народната. В читалня номер едно. Дълго не успяваха да разберат какво точно иска от тях, обясняваха му, че тук не публикуват, не издават нищо, нямат писални, имат читални и прочее. Когато най-после проумяха, че той бе дошъл да чете, смаяно млъкнаха. Решиха, че едва ли ще повтори. Тепърва имаха да се запознават с волевата му натура. Все пак го настаниха в абсолютно празната читалня и му връчиха поисканата книга - „Кражбите на века“. В първия момент на Серафим му се прищя да избяга, толкова плашещо се оказа разтварянето на кориците, дебелият пласт от страници, затворени между тях. Но само в първия момент, после жадно загълта редовете, февруарският ден излезе от читалнята на пръсти, втурна се да бяга и бързо остана далеч надире... Докато Серафим Фотев се усети, бе прехвърлил купища книги. Имаше мигове, в които неистово му се приписваше, ала стисваше зъби и успяваше да удържи вътрешните си напъни. Знаеше, че цигари и писане се отказват рязко, изведнъж, в гръб трябва да ги изненадаш. И да не посягаш повече. Посегнеш ли - отиде, та се не видя. А не биваше, бе станал читател. Съвестен, проникновен, добронамерен. Един от малцината живи. Повечето продължаваха да пишат, а малцината едва насмогваха да ги изчитат. Прочу се Серафим Фотев. От ранна утрин зазвъняваше телефонът: може ли да прочетете това, може ли онова. Може, защо да не може, ама чакайте първо да иде до библиотеките: до Народната, до Столичната, до нейния клон на улица „Сердика“. Да овършее „Славейков“. До радиото (то упорито си кафенееше на мястото) да прескочи, канеха го да говори за една книга. Само той я бил чел. На текстовете на приятелката си да обърне внимание. Напоследък тя му се обаждаше с нарастваща неувереност в гласа, звучеше подплашено. Нали виждаше какво става с него. Залиняваше нейното писане. Може би бе започнала да си задава въпроси. Може би бе решила да го последва в ежедневните му маршрути. Нещо повече, дори да започне... да чете. Започне ли да чете, ако не друго, поне няма да пише. А единственото, в което Серафим Фотев се убеди, откакто стана друг човек, беше, че колкото повече народ спре да се занимава с писане, толкова повече проблемът с четенето ще изчезва от само себе си.
- Или не е така? - щеше му се да попита най-близката си приятелка.
|
|