Автор: Pulsar
Дата: 03-03-08 13:59
Темата ми е особено близка, та реших да я пейстна директно от блога си http://www.badzhakov.com/blog/?p=41
За пореден път започвам тема, която е подтикната от музикалните ми заложби и култура… По пример на прекрасната предходна такава, която за кратко съм изоставил, тази също ми е много близка, но в негативния аспект на нещата… И въпреки, че точно днес (03.03. нали е празник) имам доста работа реших да споделя поредните си мисли по някои въпроси, които цяла седмица ми тормозят съня.
Накратко можем да започнем така: Решаваме да правим конкурс за музиканти или хора от народа да пеят със звезди, в който да съберем всички позитивни нагласи на младите и не толкова млади талантливи българи. По вече създадените практики купуваме права за подобно предаване от чужбина или правим авторско такова сами. Залагането на идеологията в съдържанието на различните формати бива публикувано и рекламирано широко по националните медии. В случай, че има конкурентно предаване на нашето, се опитваме да се преборим с него посредством по-атрактивни награди или т.нар. стимули, с които да привлечем нужните ни в това търсене кандидати. Всичко започа добре, когато завършва добре е казала някоя мъдра глава…
Добре предлаганите стимули привличат и добри кандидати за съответното вакантно място по типичен икономически принцип. Но ако погледнем по-отблизо на точно това изречение, ще видим, че привидната залъгалка под формата на награди не цели точно ВАС - големите музикални таланти, нито пък има афинитет към красивите ви сини очи. Просто вие сте се превърнали в инструмент на една по-голяма и напреднала идея. Метафоризирането Ви под формата на изделие от захарната промишленост, най-просто казано: “вафла”, най-вероятно ще ви доведе до странни разсъждения за точната причина, поради която сте толкова търсени и желани… А току виж, сте си и повярвали… Пък и защо не! Вие сте правилният кандидат, имате подходящята визия, като по някакво чудо сте влюбени в музиката, без да уточняваме нито стила и, нито произхода и. Сиреч, шансовете ви са повече от големи, даже направо вече се виждате как изгрявате По тИлИвизора… Дотук всичко е супер ! Но сега ще се опитам малко да поразсъждавам трезво по горенаписаното…
За откритите отношения, психологическия фактор-страх и напрежението едва ли ще сте се и сещали, защото вие сте тръгнали в правилната посока, справяте се чудесно на нужните етапи и почти нищо не може да ви спре по пътя към заветните 15 минути ефирно време. Добре ли сте прочели “почти нищо”? В този случай, поставени под формата на вече оформена вафла, вие имате нужда от трамплин, създаден от прословутата медия и власт - телевизията. Ако не натрупате нужен такъв, и то в доста големи количества, то телевизията ще ви се разсърди много и няма да иска да си играе повече с вас, което автоматично значи, че 15-те ви минути отиват на кино. За това правите всичко възможно да сте в играта (както имаше едно анимационно филмче от детството ми, в което едно коте и едно кученце искаха да си се страхуват заедно). Добре се намазвате с глазура, изпичате се, напудряте нослето, миришете прекрасно и ползувате всякакви възможни жокери от чантичката си в името на поне 30 сек. ефир от тази огромна информационна Вселена. Дотук се справяте чудесно просто !!! Работата е в кърпа вързана!
Не щеш ли, обаче, изниква “мъничка” пречица по добре асфалтирания път, която се казва възрастова граница. Започвате да се чудите дали това е възможно да е проблем. Та вие сте между 18 и 21, направо пращите от енергия, значи за вас това не е проблем. В случая когато не сте измежду щастливците от горепосочената група, се хващате за сламката и се надявате, че ако се справите добре, всичко ще е наред. Махвате с ръка и ги разцепвате от справянка добре… Направо си казвате, че по-добре не е можело и да бъде… Да! Обаче НЕ ! Приветлив глас от телефонната слушалка ви споменава, че всичко е супер, сааамо малко да не сте минали границата обаче… Поне ако сте били с 1-2 години по-млади… Не че има възрастова граница, но пък, голям праз! Да не се е свършил жУвотЯТ?!?!? Ми к’во ся? Така си е! Обаче точно в този момент се замисляте, аджеба, защо сте били допуснати дотам? Защо изобщо са ви губили времето, като още от началото клоунът от ТО ви се е усмихвал иззад странните си подобия на зъби, но направени от бръснарски ножчета… И в един миг, прекрасните залези и пейзажите ви пляскат по челото и вие лееекинко осъзнавате, че сте набутани в една голяма кутия за вафли, прекрасно изографисана с топъл печат и голд под него, с много добре подбран шрифт, целофанче за лъскавко, паршъл лак върху капчиците на черешките, плюс леко 3Д заиграване тук-там… Усещате ли как онзи същият клоун ви е набутал хелий в белите дробчета и не можете да си кажете приказката? Статистически сте участник в играта, реално сте просто поредният продукт, който запълва договорните отношения възложител-рекламодател-изпълнител, едно номерче залепено на новата ви блуза с дълбоко деколте, таман закупена вчера от някой мол в голямата София. В едно изречение, ама какво изречение, а?
Седя си аз и си мисля, по едно време гледам само седя, за българските млади таланти. И не само за музикалните… Колко е лесно да смачкаш нечие самочувствие и вяра в нещо, което си представил като чист, бял, планински сняг, за да си врътнеш играта. Да не говорим, че да се поругаеш с емоциите на някой, било то можещ или не, си е част от шоуто, почти същото е и да му биеш шута без никакво обяснение, защото всичко е конфиденциално естествено. Прикриването на големите мисли зад нулевото съдържание на сложни думички е силен коз да респектираш някого. Точно за това ако си от първата групичка (описана по-горе) си правилният кандидат. Лесно биваш манипулиран, лесно минават обещания, още по-лесно палиш фитила от “добрите” новини. Обаче, в случай, че си се занимавал с това сума ти години, знаеш се колко пари струваш и последната ти капчица надежда да има нещо по-добро тоя път (типично балкански манталитет впрочем) е точно тази брънка, която продава надеждата, която праща смс-ите и вдига рейтингите. Но това не е Джани Родари за съжаление. Това си е чистата истинска действителност. Джани Родари отдавна е затворил дюкянчето, живее на кредит, пуши “чужди” цигари, не поглежда жена си от месеци, но за сметка на това след 12:00 е пред телевизора с мултифункционалното си дистанционно и задоволява недостигнатите висоти на прецаканата си душевност. Отдал се е на охолство и разкош сред мечтите си от силиконови тунинги, лъскави возила от европейски произход с ниско ДДС и приятен лизинг… Ех, мили ми, Джани, в какво се забърка само… Но да се завърнем при нашата таргет групичка, която вече почти се е отказала от съществуванието си на такава. Създаването на авторска музика е нещо много лично, уверявам ви. Изкарването на тезгяха на това, което мислиш и чувстваш е повече от силно и драматично (в много случаи и преживяно), та нашите мили таланти вече не са толкова позитивно настроени по темата, мисля… Започват да минават мисли за пиано барове, халтурки, ходене по корабите, дали да заколят 6-тата и 7-мата кокошки или направо да не се занимават повече с тези истории. А авторската музика да си седи там, сама, в ъгъла, с лице към стената и вдигнати ръце, щото няма скоро да я огрее. Дори няма кой една псувня да прати в оная посока, че поне да се види малко внимание, било то и така садомазохистично… Музиката не е музика, тя е живот!
Та днес е празник, казвате… Ами да, празник е ! При това голям! Празник на тези, които имат шанса да осъзнаят картинката от историята…
Орлите не говорят с прасетата!
Дзен
|
|
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram