Рекламирайте тук Затвори
Реклама в секции форуми и базар

Под формата на платени обяви можете да рекламирате ваши продукти, услуги или други комерсиални дейности. Обявата може да бъде публикувана избирателно във форум по ваше желание или във всички форуми на сайта.

За стандартната ценова листа и условия изпратете
запитване до webmaster@photo-forum.net.
Платени обяви
Как да рекламирам?
        
Нова тема
Всички теми
Към тема
 Теми - forum: Клубен живот
 първа  назад  1  2     всички  напред  последна
 Голямата скука
Автор: Mobby_Dick   
Дата:   16-08-07 14:21

* * *

Ние сме се разположили на терасата на ресторанта и опитваме вкуса на току-що донесеното „мартини“. От едната ни страна е морето, от другата — зеленината на парка, а по средата се откроява легендарната „Малка сирена“, седнала на края на брега върху огладения от вълните камък и вперила замислен поглед към хоризонта. Подир толкова рекламен шум около това изваяние човек би очаквал да види нещо по-импозантно като скулптура. Но бронзовата сирена е малка не само по години, а и по размери. Затова пък навалицата около нея е доста голяма. Право казано, чужденецът вероятно би отминал статуетката, без даже да я забележи, ако не беше навалицата. Две дузини туристи от различен пол и възраст се стараят да увековечат изваянието с фотоапаратите си, а някои по-взискателни се мъчат да обезсмъртят заедно с него и себе си, като се катерят по камъните и фамилиарно прегръщат бронзовите бедра на девойката, излъскани от подобни манипулации.
— Вижте го това човечество, което се храни с митове — забелязва Сеймур по адрес на групичката туристи. — Още една тема за социолог като вас.
— А защо не за такъв като вас?
— За мене темата е изчерпана. Посветил съм й дори един малък труд, озаглавен „Мит и информация“.
— Моля да ме извините за невежеството…
— О, вие не сте длъжни да следнте всичко, което се печата, а и книгата ми не е чак такъв шедьовър, че да заслужава специално внимание. В нея са изложени няколко съвсем елементарни истини и тия истини биха могли да се формулират на две страници. Но понеже в наше време всяко нещо трябва да се доказва, монографията ми представлява не две, а двеста страници.
Сеймур посяга към чашата си, обаче вижда, че тя е празна, и предлага:
— Да вземем още по едно мартини, а?
Той прави знак на келнера и отново се заглежда към групичката туристи край бронзовото момиче, а после премества очи към насрещните докове, дето над сивозелената вода ярко се открояват червените петна на два парахода в ремонт, прясно боядисани с миниум.
Фактът, че американецът изглежда добре осведомен в социологията, досега не ми е правел особено впечатление. Аз също се стремя да изглеждам осведомен, без да съм социолог. Но това, че е публикувал книга, донякъде ме изненадва. Би следвало да призная дори, че ако Дороти не беше ми надрънкала известни неща и ако ситуацията бе по-друга, едва ли бих изпитал определени съмнения относно светското положение и научната професия на тоя човек. Сивите му дискретни костюми с безупречна кройка, скъпите обувки, патинирани тъй, че да не изглеждат просташки нови, макар да са нови, луксозните бели ризи, правени по поръчка, тъмносините или тъмночервени връзки от дебела коприна и дори пренебрежението му към светската етикеция, без да говорим за малките подробности на поведение и държане — всичко това явно е присъщо на Сеймур, а не възприето като мимолетна фасада, и всичко то надхвърля обичайния стандарт на професионалиста разузнавач.
И после — очите: Не знам как точно1 обаче съм свикнал да разпознавам професионалиста най-вече по погледа. Тоя поглед, колкото и да се прикрива, носи у себе си една фиксираща острота, една изпитваща те и опипваща те недоверчивост, едно дебнещо търсене и едно спотаено очаакване. В тоя поглед има нещо от безпощадния лъч на бойните прожектори, които изследват враждебните мрачини. Сивите очи на Сеймур когато не са съвсем присвити изразяват само умора или отегчение. Ако те слуша, той не ти досажда с погледа си, а седи, леко навел глава. Ако те поглежда, когато сам почне да говори, прави го без всяка настойчивост, просто сякаш да провери дали следиш мисълта му. Това не е поглед на професионалист, или е поглед на професионалист от голяма класа, свикнал да се прикрива дори с туй, което най-често ни издава — очите.
Вероятно доловил, че мисля за него, Сеймур се размърдва неудобно на стола си и оправя с небрежен жест кичура коса, паднал на челото му, но продължава да гледа към насрещните докове. Келнерът донася поръчаното мартини и прибира празните чаши. Американецът като че се сепва от унеса, забучва една цигара в десния ъгъл на устата си и щраква запалката.
— Ще потърся още утре книгата ви в библиотеката — сещам се да кажа, макар и с известно закъснение.
— Излишен труд! — възразява събеседникът ми. — Моята книга е просто една мотивировка на тезата, че информацията, която се величае като „човешко знание“ — от периода на първобитната орда, та чак до нашата техническа ера, — не е нищо повече от една все по-сложна система от митове. Всичко е мит — науката, религията, политиката, моралът. Човечеството се е свило в своята митология, както копринената буба се свива в пашкула си.
Сеймур изважда за миг цигарата от уста и отпива глътка мартини. Използувам тая къса пауза, за да кажа:
— Ако правилно ви разбирам, вие се опитвате на нова сметка да защитите тая незащитима теза, наречена агностнцизъм…
— Съвсем не — прекъсва ме американецът. — Аз използувам агностицизма като основен постулат, но не се занимавам с него, а с механиката на митотворчеството.
— И каква е същността на тая механика?
— О, това е сложен въпрое. Инак нямаше да са ми нужни двеста страници, за да доказвам възгледите си. Някои митове се зараждат й развиват стихийно, други се създават и популяризират преднамрено. При всички случаи това е въображаемо преодоляване на реалното нищожество. Невежеството ражда митовете на знанието, слабостта — тия на могъществото, зверщината — тия на морала, грозотата — тия на прекрасното. Ето, вижте например оная дама! — Сеймур показва някаква млада жена, седнала с кавалера си през две маси от нас.
Поглеждам нататък, ала не забелязвам нищо интересно. Дамата е с добре направена висока фризура, но е дребно луничаво лице и анемично телосложение. Изобщо една от тия жени, които никой не забелязва освен собствените им съпрузи.
— Човеко-насекомото, както ви е известно, особено се грижи за тоя член от физиката си, който величае с названието „глава“ — обяснява Сеймур. — То грижливо приглажда част от нейните влакна и също тъй грижливо бръсне останалата част, като си въобразява, че по този начин става „красиво“. Женските човеко-насекоми са в това отношение още по-изобретателни. Лишени от реколтата на влакна върху лицето, те удвояват усилията си спрямо космените насаждения по горната част на главата, като ги фризират във формата на истински архитектурни паметници, а когато строителният материал не достига, добавят щедро перуки и изкуствени коси. Е добре, ако човеко-насекомото се смяташе наистина за красиво, щеше ли да прибягва до подобни уморителни козметични процедури? И не е ли ясно, че цялата тая митология в разкрасяването е породена тъкмо от реалната грозота?
— Но самият факт, че човек се стреми да направи себе си или нещата около себе си красиви, вече говори, че той носи една жажда към красотата…
— „Красотата“? Коя, по-точно? Вие знаете, че някога човеко-насекомите на Изтока, противно на нас, са пускали дълги мустаци, а са бръснели до дъно главите си, все с тая същата цел: да изглеждат красиви. А колкото до еволюциите и революциите в женската фризура през вековете — на тия велики процеси са посветени цели томове от изследвания. Можете да ги прегледате при случай в библиотеката.
— Не вярвам, че ще имам сили за подобен подвиг.
— Във всеки случай поучително е. Както и стотиците истории на религиите, на морала, на изкуството. Една непрестанна смяна иа принципи, неизменно обявявани за непоклатими и неизменно събаряни подир няколко десетилетия, за да бъдат заменени със също тъй непоклатими и също тъй нетрайни лъжеистини. И след всичко това се намират хора, подобно на вашите идеолози, които имат куража да твърдят: „Това е хубаво, а това — не“, „Това е морално, а това — неморално“. Субективизъм и илюзии, миражи и фикции, една невъобразима салата от бъркотии, които биха били комични, ако не се натрапваха на рояка от човеко-насекоми като система от азбучни истини, ако тоя рояк от човешки бълхи не бе разделян на лагери в името на враждебните един на друг митове и не бе обричан на самоизтребление за защита на тия фиктивни истини.
— Но щом за вас човечеството не е нищо повече от рояк бълхи, какво толкова сте се загрижили за него, та дори сте взели да изучавате и митовете му?
— Защото искам да разбера какво представлява тая гмеж от нищожества обективно, сиреч как изглежда тя не през очилата на собственото си самочувствие, а реално, в тази необятна и безкрайна вселена.
— Е, добре, разбрали сте го. Обаче за какво може да ви служи това откритие практически?
— Нима не разбирате? — отвръща Сеймур на въпроса ми с въпрос.
И понеже мълча, той изплюва угарката и продължава:
— Не ви ли е ясно, Майкъл, че това откритие ми връща свободата, по-точно, вдъхва ми съзнанието за пълна свобода спрямо всички принципи, измъдрени от човешката плесен в нейния порив да прикрие безсилието си?
— Мисля, че същият резултат бихте постигнали и с прочитането на една екзистенциалистична брошура.
— Лъжете се. Четенето няма никога стойността на личното откритие. А екзистенциализмът специално е една илюзия, също като всички останали, една комична поза на мнимо величие, макар и това да е поза на отчаянието. „Отчаян съм, но вижте колко съм героичен своята безнадеждност!“ Екзистенциалистът обаче дори в тая си безнадеждност се вижда като Сизиф, сиреч като титан, а не като човешка бълха или — ако предпочитате това сравнение — като дървеница…

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Снежанка   
Дата:   16-08-07 14:29

До тук не бях стигнала. [smile]



Публикацията е редактирана (16-08-07 14:31)

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Mobby_Dick   
Дата:   16-08-07 14:32

— Даа — произнася американецът, сякаш се мъчи да си спомни за какво е говорил. — Норми на фризурите… норми на политическите доктрини… норми на морала. „Предателство“, „вярност“, „подлост“, „героизъм“ — думи, думи, думи…
— … Които имат все пак някакво значение — добавям, тъй като събеседникът ми замълчава.
— Абсолютно никакво, драги мой! Би трябвало да се върнете към създателите на лингвистическата философия, към Хейр или дори към Айер, или даже да прескочите още две столетия назад към Дейвид Юм, за да разберете, че всички тия морални категории са равносилни на безсмислица.
— Не е ли по-добре, вместо да се връщаме към лингвистиците, да се върнем към здравия разум? — предлагам на свой ред. — Вие, примерно, сте американец, а аз — българин…
— Почакайте, знам какво ще кажете — спира ме Сеймур. — Само че дали сте се родили българин, или американец, това е биологическа случайност, която с нищо не ви задължава.
— Дали съм син на една или друга майка, това е също биологическа случайнвст, но все пак човек обича своята майка, а не чуждата.
— Защото своята е по-грижовна от чуждата. Въпрос на изгода, Майкъл, нищо повече. Ще обичате ли майка си, ако тя без причина ви бие и наказва?
— Няма такава майка, която без причина да бие и наказва децата си — възразявам с тон на специалист, макар че никога не съм имал ни майка, ни мащеха.
— Ще обичате ли родината си, ако тя ви отхвърли? — настоява американецът.
— Родината не може да ме отхвърли, ако аз не съм я отхвърлил.
— Не извъртайте, Майкъл. Допуснете, че по една или друга причина родината ви е отхвърлила. Ще я обичате ли все пак?
— Без съмнение. И с цялото си същество. Нещата, Зкшто могат да се обичат с цялото същество, не са толкова много, Уйлям.
— А коя е родината на един субект, чиято майка, да речем, е българка, а баща му — американец? — продължава да упорствува Сеймур.
— Тази, която той си е избрал. Тази, която му е по-скъпа. Във всеки случай човек не може да има две страни за родина. Думата „родина“ няма множествено число на никой език, Уйлям.
— Думата „човечество“ — също — напомня събеседникът ми.
— Вярно. И какво от това?
— О, за мене това е само една граматическа подробност. Но понеже вие държите на морала, сигурен ли сте, че като работите за вашата родина, вие работите за човечеството?
Готвя се да отвърна, когато пред нас изниква келнерът, мъкнещ малка масичка. И тук ще има спиртници и аламинутни номера.

* * *

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Mobby_Dick   
Дата:   16-08-07 14:38

"Голямата скука" е писана някога, когато съм се раждал вероятно [smile]


Е тая е по-нова. Последната му де. 2000-2006
Ето и края на последната и глава.

Ченге втора употреба - Б.Райнов



Времето ми изтича.
Усещам го не по това, че никой вече не ми се обажда. Нито по възцарилата се около мен тишина, а по хладния дъх на Онази.
Онази, да. За нея говоря. Все по-често обикаля край мене. Невидима, но осезаема. Един едва доловим хладен полъх. Първият път, когато я усетих, помислих, че отнейде става течение. Само че нямаше откъде. И прозорецът, и вратата на стаята бяха затворени, а полъхът бях го усетил съвсем ясно. Чувствам го все по-често, но вече не се питам откъде става течение. Знам, че е тя. Обикаля край мен. Само не знам какво още чака.
Тиха и деликатна е. А аз си я бях представял додето бълнувах, като някаква огромна вълна, една зловеща синьозелена вълна, която връхлита, помита те и те отнася в безначалния мрак. Не, не е такава. Тиха и деликатна е. Само не знам защо още безмълвно кръжи, вместо да сложи ръка на рамото ми: „Хайде да тръгваме“.
Исках да завърша тази моя история с нещо хубаво, не непременно с някой щастлив край, откъде да го взема този щастлив край, но поне с някакъв лъч на надежда. Или както е казано, „понеже наоколо е тъй тъмно, нека помислим за светлината“. Не, нямам предвид светлото бъдеще, с което политиците и до днес ни залъгват, а поне някакво дребно събитие, доказващо, че съществува възмездие и че както също е казано, всеки ще плати според делата си. Исках, но не стана. Мислех, че ме дели само една крачка от добрия край, обаче не стана. Случи се пак онова, което се случва почти винаги при последната крачка — спъваш се тъкмо преди нея.
Откакто се помня, все съм бил сам, но рядко съм изпитвал чувството, че съм самотен. Вероятно, защото не съм имал достатъчно време, за да се отдавам на чувства. Едва когато бях изхвърлен от релсите, взех да я усещам понякога самотата. Е, здрасти — казвах си, — добре, че се сети. Че на този свят кой не е сам? Нали сам се раждаш и сам умираш. Вярно, че между раждането и умирачката има сума ти разстояние, което хората запълват като общуват и си погаждат номера. Правил си го и ти. Но сега, когато единственото, което ти предстои, е да умираш, какво чудно, че си останал сам. В такъв момент ако някой се навърта около теб, това ще е навярно убиецът.
Всъщност, излишно е да се докарвам чак толкова и да се правя на самотник. Когато в главата ти витаят разни мисли, а също и толкова спомени, едва ли има начин да се усетиш напълно сам. Как ще съм сам, когато виждам около себе си всички онези хора, с които сме се дебнали, както и другите, с които сме си помагали, а даже и такива, за които само съм чувал, като баща ми и майка ми, макар да не различавам ясно лицата им, понеже не съм ги видял, та да ги запомня, но това всъщност е само предимство, защото ти дава възможност да си ги представяш далеч по-красиви, отколкото може би са били.
И в тези различни лица, в тези толкова много лица има често изрази на страх, на тревога или страдание, а това те предпазва да хленчиш за себе си, напротив, създава ти усещането, че ако понякога нещо тук вътре те боли, това е съвсем нормално, и изпитваш някакво успокояващо чувство на солидарност с всички тези твои някогашни спътници в живота. И защо някогашни, когато са с тебе и днес, и защо само те, когато към тях се присъединяват и толкова други, толкова много на брой, че вече дори не ги различаваш поотделно, понеже са все по-нарастващо множество, цяла армия от такива като тебе, които са дали всичко, без да получат нищо и които са вървели напред отчаяно, макар да са пред чувствал и, че едва ли ще пристигнат.
Цяла армия, да. Най-голямата, най-многобройната, макар за нея да не се говори, понеже нали е казано „тежко на победените“, а това е именно твоята армия, армията на обречените, на обезверените и поруганите, на ограбените и обезправените, на милионите окаяни същества, за които се смята, че трябва да служат като тор на Историята. Един тор от грамади прекършени същества, един тор от мрак и сълзи, в чието кипене се смесват воплите на вдовици и майки, детското сподавено хлипане, безнадеждното хъркане на агонията.
Накъде са тръгнали всички тези тълпи, които възлизат мъчително в мрачината, без кауза, без знаме и вожд. Понеже кауза им е къшеят хляб, знаме — собствените им дрипи, а вожд — сиромахът Исус. Знам ли? Но когато всички възможности се окажат изчерпани, какво друго ти остава, освен да повярваш в невъзможното и да продължиш нататък.
Една безнадеждна мисия. Една може би безнадеждна борба. Но нали все пак някой трябва да я води тази борба срещу неволите на това бедно човечество, което не може да даде дори филийка топъл хляб на децата си.
И какво съм аз виновен, че колкото и да си шамаросван от Съдбата, колкото и да си казваш, че трябва да се примириш, понеже шамарите са си в реда на нещата, у тебе напук на всичко остава някакво неизтребимо чувство за справедливост — потискано, мачкано и осмивано, и все пак упорито изплуващо от хаоса и страданието. И се питам понякога, откъде идва това непокорно чувство за справедливост, когато целият свят е толкова несправедлив. И почвам да си мисля, че може би все пак някъде, макар безкрайно далеч от нас, съществува някакъв Бог.



Край

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Снежанка   
Дата:   16-08-07 14:43

[smilie24]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Mobby_Dick   
Дата:   16-08-07 14:52

Ченге втора употреба - Б.Райнов


Заведението в момента е полупразно. Докато се колебая коя точно маса да запълня с присъствието си, забелязвам в дъното на заведението самия Сеймур. Вечната история, казвам си. Постоянно срещаш лица от миналото, а приближиш ли ги, излиза, че си се припознал. Призракът от миналото е разтворил пред себе си вестник, но при влизането ми вдига очи и за моя изненада ми кима.
— Здравейте, Майкъл — произнася привидението, когато се приближавам.
И доловил изненадата ми, подхвърля:
— Почнали сте да забравяте старите си неприятели.
— Напротив — отвръщам, като сядам насреща му. — Постоянно ги виждам ту тук, ту там, но винаги се оказва, че съм се припознал. Преди време дори ми се стори, че и вас ви видях в София.
— Тъй ли? И къде ме видяхте?
— В едно заведение със същото име.
— И какво правех там?
— Ами същото, каквото правите и сега. Старата привичка на хората от разузнаването да се осведомяват докъде са стигнали нещата, които може би сами са забъркали.
— И решихте, че сте се припознали… Аз все още си въобразявам, че съм жив човек, а вие вече сте ме причислили към света на призраците.
Поклаща меланхолично глава и запитва с друг тон:
— Какво ще кажете, ако вземем по един скоч. Отдавна не съм пил. Няма с кого.
И по-късно, когато поръчаните питиета са вече сервирани:
— Винаги съм бил убеден, че някой ден пак ще ви срещна, макар и не точно във Виена.
— А на мен и през ум не ми е минавало, че ще се появите в град като София. Какви са впечатленията ви?
— Предпочитам да ги премълча. Още повече, както чувам, преди е било и по-зле.
— Зависи. В града имаше по-малко витрини, но беше по-чисто и съществуваше известен ред.
— Вярвам ви. В една казарма винаги е по-чисто и има повече ред.
И понеже мълча:
— Не го казвам, за да ви обидя. Аз също смятам, че цялата тази паплач, наричана човечество, трябва да бъде приучена на малко повече ред, макар и не точно казармен.
— Въпросите за реда и свободата, нали знаете…
— Знам, знам, вечни и дискусионни са дори повече от половия въпрос. Но Майкъл… Всъщност не знам трябва ли да ви наричам така. Предполагам, че това не е истинското ви име.
— Разбира се, че не е. Но аз съм си служил с толкова имена, та вече почвам да забравям кое точно е истинското.
— Още ли жонглирате с тях?
— Вече съм в пенсия.
— И вие ли?
— Вероятно и цялата генерация. Разправят, че професията загива.
— Ами нека загива. Нали ние с вас вече сме вън от нея.
Отпива една глътка, обляга се назад и протяга крака под масата, тия негови безкрайно дълги крака, дето все не може да им намери място.
— Та казвате, че професията загива.
— Други го казват.
— Предполагам, че сам вие не вярвате на подобни глупости.
— Знам ли.
— На вас ли да разправям, че докато има отделни държави, ще има и шпионаж.
— Май че и аз почвам да се приближавам до вашия песимизъм.
— Няма да успеете. Моят песимизъм е устойчив и мотивиран от цял един живот. А вие сте просто разочарован. Напомняте ми донейде библейския Еклесиаст. Уж всичко е суета и гонене на вятър, а накрая излиза, че това не важи за Бога и за вярата. Вие все още сте човек на вярата, Майкъл, и такъв ще си останете. И не ми се правете на мъченик. Подир всички идиоти и касапи, които се изредиха по вашите върхове, трудно е да продължиш да се кълнеш в ръководната роля на партията, или как беше там…
— Вашият Рейгън, мисля, също стигна до старческо слабоумие.
— Да, но накрая. Освен това други му пишеха речите. Докато при вас слабоумието беше първото условие за заемане на високия пост. От Дървената глава Хрушчов, през Гипсовата отливка Брежнев, до Отрепката Горбачов…
— Не бива така да говорите за Горбачов. Той ви свърши добра работа.
— Всеки дебил, който се прави на ваш противник, върши добра работа, поради самия факт, че е дебил. Горбачов даже не ви продаде на що-годе приемлива цена, Майкъл. Той чисто и просто ви предаде. А след всичко това вие продължавате да вярвате. И не ми се правете на песимист. Вие сте си същият стар наивник. Казвате си: Може онези типове по върховете да са били некадърници, обаче идеята ни е велико нещо.
— Вие затова ли прескочихте до София, за да видите какво е останало от идеята.
— София изобщо не ме интересува. Наложи се просто да придружавам един от нашите големци по стратегическите проучвания. Не че му бях толкова необходим, но вие знаете, че големците обичат да мъкнат със себе си един-двама съветници, за да си придават важност.
И променил отново тона:
— Ще пием ли още по чаша?
Което и правим.
— Но драги Уйлям — осмелявам се да отбележа, — не ви ли притеснява това, че вашите думи са в пълно противоречие с някои официални становища.
— По кой въпрос?
— Не става дума за отделен въпрос, а за това, че както сам казвате, продължавате да отстоявате възгледите на песимизма. И то в момент, когато подир ледниковия период на студената война планетата се пробужда за нов живот.
— Независимо от евтините ви иронии, нещата, Майкъл, наистина се промениха. Съмнявам се обаче, че са станали много по-добри. От една страна нашата лекомислена самонадеяност, от друга страна злобата на вашето унижено достойнство… Не, нещата не станаха по-добри и съдбата на това нещастно човечество отново е под въпрос. Може би в края на краищата най-добре би било всичко да свърши без прекалено протакане с един великолепен взрив, който да отбележи края на още един жалък експеримент. Знаете, че всемирът е пълен с мъртви планети. Какво значение, че към тях ще се прибави още една. Та ние сме само една микроскопична дреболия, някъде там в периферията на Млечния път.
— Вашата последователност наистина ме респектира, драги Уйлям. Драго ми е, че ви заварвам все така добре зареден с присъщата ви черна енергия.
— Не ме ласкайте. Това са само последни изблици преди прага на Голямата скука.
— Казвате го само от скромност. Специалист като вас винаги ще бъде необходим в сферата на международните проучвания, а защо не, и на вербовката.
— Благодаря за комплимента. Но в областта на проучванията отдавна вече навлязоха нови хора, а що се отнася до вербовката, кого да вербувам, вас ли? И защо? Та вашите хора сами ни доставят всевъзможни сведения, без още да сме ги поискали. Толкова са усърдни, та отпърво подозирахме, че това може да е някаква игра на дезинформация. Няма игра, Майкъл. Просто хората държат да бъдат полезни. Или като разните там Капугиновци, предлагат сведенията и лъжите си срещу американското поданство и скромната пенсия на предателя.
— Бих предложил да пием още по чаша — промърморвам, — макар че съществува риск да се напием.
— Няма такъв риск — уверява ме Сеймур и прави знак на келнера.
— Не се ли опасявате, че ни подслушват? — запитвам малко по-късно.
— Не се опасявам. Сигурен съм, че го правят. Само че тази практика в наши дни става все по-неефективна. Всички хора вече са убедени, че ги подслушват, и затова знаят какво да приказват и какво да премълчават. В такъв случай какъв смисъл от подслушването. Специалист като вас вероятно е още по-наясно по въпроса.
— О, аз отдавна вече нямам нищо у себе си за премълчаване. Какво може да има за премълчаване нещастен тип като мене, освен срамния факт, че е вън от играта.
— Понеже споменавате за играта, нека да отбележа, че въпреки рутината си, вие преигравате понякога, Майкъл. И не ме убеждавайте, че сте дошли тук, за да се опиянявате от божествената музика на великия Моцарт.
— Не, разбира се. Аз Моцарт го слушам в Залцбург. Истината е, че имам един стар длъжник, който непрекъснато ме успокоява с твърдението, че притежавал някакви авоари тук. И понеже нещата доста се проточиха, реших да проверя сам дали в тези лъжи има поне малко истина. Само че в банките нали знаете как е…
— Знам, знам — прекъсва ме Сеймур. Той не е от хората, нуждаещи се от подобни пояснения. — Всъщност аз съм ви отдавна задължен, тъй че нека не правим големи въпроси от дребни неща. Не съм забравил, че навремето ми спасихте живота.
— Не помня такова нещо.
— Достатъчно е, че аз помня.
Додето си говорим така, събеседникът ми е извадил джобен бележник и го хлъзга по масичката към мене. Надрасквам фамилията на Табаков и фирмата на банката и връщам бележника.
— Ако става дума за такава справка, не е трудно да направя проверката. Не искайте от мене само кода за проникване в секретната архива на Ленгли, понеже и аз не го знам. А в случай, че държите пак да се видим, аз съм тук всеки ден по това време.

Следващата ни среща в Астория става два дни по-късно.
— Не беше лесно — уведомява ме Сеймур, като ми подава малък фиш. — Казвам го, не за да подчертая заслугата си, а понеже тази Барклиз банк няма нищо общо с такива заведения за простолюдието като фолксбанк. Трябваше да пусна в действие солидни връзки, за да получа секретната справка.
— Бъдете спокоен, тя ще си остане секретна.
— И не ме убеждавайте, че такъв крупен милионер е ваш длъжник.
— Длъжник е, Уйлям. Само че не мой.
— Не любопитствам. Въпреки че не разбирам защо сте се нагърбили с подобна обременителна мисия. Не знам представяте ли си какви трудности предстоят, в случай че започнете процедура. Това е материя не на лични, а на междуправителствени отношения.
— Така е — признавам. — Но знае ли човек докога ще бъде на власт сегашното правителство и какъв ще бъде съставът на утрешното.
— Това са си ваши проблеми — промърморва Сеймур. — Само не ми разправяйте, че вече сте вън от играта. Такива като вас напускат играта, едва когато ги понесат с краката напред.

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Cristinel   
Дата:   16-08-07 14:54

Този потребител е деактивиран. Всички негови текстове са изтрити от администратора.

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Снежанка   
Дата:   16-08-07 16:00

"Аз също смятам, че цялата тази паплач, наричана човечество, трябва да бъде приучена на малко повече ред, макар и не точно казармен."


Общо взето, през няколко изречения е хубаво да си подчертавам. [smile]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: neddrag   
Дата:   16-08-07 16:22

"Ченгето" скоро го прочетох. :-)

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Снежанка   
Дата:   16-08-07 16:40

[beer]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Mobby_Dick   
Дата:   17-08-07 10:43

Защо не четете бре ? [smile]
Това ме натъжава.
На какво трябва да сме заприличали, ако не можем да прочетем 4 абзаца подбран текст [smilie7]
Аз наново прехвърлих поредицата за н-ти път. Първият път ми беше, когато бях на 13 някъде [smile]
Уви, явлението е закономерно.
Ето малко бележки от сканировача на една книга. Защо да го допълвам....човека е казал най-важното, но си е направил труда все пак.

Бележка от сканировчика
Желанието ми да сканирам и да покажа в интернет „Тютюневият човек“ на Богомил Райнов е отдавнашно. Но дълго се колебаех — трябва ли да го правя?
Къде са творбите на доскорошните литературни генерали? Някой да е чел напоследък Орлин Василев? Или Ст. Ц. Даскалов? Потърсете в интернет академика Николай Хайтов — на негово име има улица, читалище, включен е в учебните програми, а той с възхитителна енергия се саморекламираше до последните си години. И ще се окаже, че е по-лесно да намерите готови „училищни теми“ за Николай Хайтов, отколкото някакви негови произведения.
Всички тези хора отиват там, където им е мястото — в забравата. Защото ние в забравянето сме много чевръсти.
Трябва ли тогава да възвръщаме към живот някакъв друг палеонтологичен екземпляр?
Според Владимир Войнович социалистическият реализъм е възпяване на началството в достъпна за него форма — Если враг не сдается… (Заметки о социалистическом реализме). Така липсата на собствено достойнство е задължителна добродетел за всеки истински социалистически реалист.
Но Богомил Райнов отива още по-далеч — той, изглежда, изпитва удоволствие да ни разказва за падението си. А това го превръща в особено интересен източник: оказва се, например, че от произведенията на Богомил Райнов ние можем да научим повече за начините на ограбване на българския народ чрез фалшиви фирми в чужбина, отколкото по старателно прочистените официални документи. От Богомил Райнов ние можем да получим ясна представа какво е струвало на нас и на нашите родители увлечението на Людмила Живкова по изкуствата и как са създадени сегашните „частни колекции“, и пр., и пр. Просто трябва да се чете умно, след като се опознае добре явлението, наречено „социалистически творец“.
Така че — четете! Това не е художествено произведение и естетическа наслада надали ще усетите. Но това е исторически източник и трябва да се запази и да се познава.
Текстът е възпроизведен по изданието Богомил Райнов. Този странен занаят. Елегия за мъртвите дни. Третият път. Български писател, София, 1978. „Тютюневият човек“ е първата част от „Елегия за мъртвите дни“ (стр. 325–371).

Александър Иванов
януари 2007

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Mobby_Dick   
Дата:   21-08-07 12:26

голема скука [smilie7]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: navy   
Дата:   21-08-07 12:37

Скука я, като не искаш да се караме [smilie7]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: om63   
Дата:   21-08-07 13:54

Първият преводач на Реймънд Чандлър в БГ е Б. Райнов... не че омаловажавам книгите му ... ама Чандлъровия стил прозира яко [smile] Иначе препоръчвам "Само за мъже"


Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: kaiser.soze   
Дата:   08-10-10 13:32

в тая тема почти само баннати потребители [smilie7]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: kaiser.soze   
Дата:   24-05-11 00:41

така си е, д [cool]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: Princess_lia   
Дата:   24-05-11 01:18

Откъде го изрови това...щях да падна като видях Моби...












и Тор на една страница [smilie18] [smilie18] [smilie18]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: navy   
Дата:   24-05-11 01:28

Липсва ми...
в момента са само аматьори, с които се карам [smilie2]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: danvan16   
Дата:   24-05-11 08:22

Този потребител е деактивиран. Всички негови текстове са изтрити от администратора.

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: мара   
Дата:   24-05-11 10:31

[smilie5]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: feliz   
Дата:   24-05-11 10:46

"Нарастваше, разпенваше се и овално падаше вълнАта, разстилаше се, заметната нагоре по чакъла, не се задържаше и се плъзваше обратно с приглушено бъбрене на събудените камъчета, и току-що прибрала се, вече нова, със същия кръгъл, весел плисък се сриваше и в прозрачен слой се изпъваше до последната си отпусната възможност."
Вл.Набоков


Какво ще кажете за това?[smilie8] [smile] [smilie8]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: princess_LIA   
Дата:   24-05-11 17:13

Нямаме думи [smilie5]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: alsash   
Дата:   24-05-11 17:29

[cool]

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: tnt   
Дата:   24-05-11 17:37

those were good times

Отговори на това съобщение
 Re: Голямата скука
Автор: feliz   
Дата:   24-05-11 20:48

Принцесо, не разбрах в какъв смисъл нямаш думи.[smile] Но за мен това е скука.[smilie5] Правя огромни усилия, за да прочета подобно изречение и да го осъзная напълно.[smilie25] И при две три подобни на една страница, просто напускам книгата.[smilie5] Това е една от трудните ми за четене книги /"Подвиг"/, след "Под игото".[smilie5] Мда, голям подвиг ще е, да я прочета.[smilie18]

Отговори на това съобщение
 първа  назад  1  2     всички  напред  последна
Нова тема
Всички теми
Дървовиден изглед
Нагоре

За да пишете мнения трябва да влезете с потребителското си име.
Влезте от тук »
Форум "Клубен Живот" е спрян за публикуване.