Автор: zoomaniak
Дата: 07-04-05 01:45
Идвам от Африка. Сред трънливите храсти край езерото беше гнездото ми. Дойде времето да стана и аз родител и се събрахме с приятели и полетяхме. Дълго време летяхме – много път видяхме. Много вятър ни буташе и ни пречеше да стигнем до селото край реката. Да стигнем до онези червени керемиди, под които щяхме да свием с моята женска гнездо. И да отгледаме своите малки.
Почивахме си от време на време но мислите ни бяха все в онези керемиди – така удобни за гнездене. До тях винаги имаше борове. Зелени като нашите пера. От време на време в небето над тези керемиди забелязвахме едни хищни птици. Но те се движеха прекалено бавно. Моите родители и родителите на моите родители ни разказваха да се пазим от тях.
Селото в което гнездяхме се беше променило. Тоест керемидите. Имаше нови къщи с нови керемиди. Нови борове. Чудехме се как така бързо се развива природата. Много керемиди – много гнезда – много пилета. Така ни учеха в Африка в птичето училище. Там ние ставахме пълнолетни. Когато тук долетим мечтаем да се върнем там и обратното. Само вятърът в крилата ни знаеше за какво в действителност мечтаем.
Сутринта пристигнахме и накацахме по зелените борове. Тук природата беше в разцвета на пролетната промяна. Някак си ни грабна и оплете със своите зеленини и нови керемиди.
Летяхме радостни и щастливи от новите неща, които виждахме. Пак кацнахме и пак литнахме. Но внимавахме за хищните птици. Нямаше ги за сега. Не им беше дошъл сезона.
Бяхме млади красиви птици. Пеехме за живота и природата и хората копираха песните ни. През времето на нашия престой в земите на човеците много от тях възпяваха нашите песни с думи които ние не разбирахме. Но една върволица от човеци в живата през определен период на природата показваше как и човеците могат да празнуват когато годината е била плодородна. Когато житата бяха в такова количество, че и ние и човеците се хранехме до насита.
Обичах зелените борове там ухажвах жена си. Тънките им връхчета и все още не оформени цветове пускаха един сладък сок, който събирах в човката си и целувайки жена си – той сока се вливаше в душата и. После пак пеехме и пак летяхме и пак отпивахме от човката на този до нас. Влюбени птици бяхме. Влюбени в тези керемиди – борове и мирис на смола.
Новите керемиди в селото приютиха много от приятелите ми. Но някой от тях избраха горските клони на боровете. Там да си свият гнезда.
Женската ми вчера предложи да опитаме и ние. Беше ден като ден. Слънчев и топъл и вятърът галеше перата ни. Ровехме сред попадалите шишарки и търсехме техните семенца. Тъй като бяха изсушени от слънцето – тяхното консумиране беше слабост. И в този етап на природата ние често преяждахме. Но какво да се прави такива сме ние птиците.
Та моята приятелка. Душата с която се събрах в Африка в един полет над саваната. Когато освен да ловим мухи около зебрите – нямаше друго какво да се прави. А да и да се къпем в плитчините, разхлаждайки си телата.
Поиска да направим гнездото си сред боровете. Далече от керемидените общежития. Където нямахме наше лично пространство и интимността ни беше на показ пред всички. Още пеехме в храстите и обсъждахме как и по какъв начин да подходим към направата на гнездото ни. Литнахме към селото за да видим какви материали може да ни бъдат от полза. Летейки пак пеехме нашата песен, онази която ни караше да пърхаме крилца гледайки се влюбено.
Тя ме изостави да обикалям над селото в търсене на материал за гнездото ни. И отлетя към боровата гора за да избере място за гнездото. Бях щастлив – живота ми се беше променил. Имах нова надежда и вяра – природата ни даваше нов шанс да създадем семейство и да оставим поколение за така наречената природна еволюция.
Намерих и набелязах каквото ми трябваше. Чух песента и – зовеше ме щастлива, щастлива. Насочен от невидимите природни пътища на гората – скоро усилването на песента и ми подсказа, че я наближавам. Женската ми огреяна от слънчевите лъчи пееше нашата песен – гледайки в една точка. Мястото което бе избрала. Не ме забеляза, че кацнах до нея. Чак когато я докоснах с крилото си нежно тя се стресна и не спря да пее. Просто отлетя към мястото за гнездене. Аз я последвах с интерес. Стигнахме до един стар бор. Висок и едър – черен и силен. Но върховете му бяха млади и зелени. Странна смесица от багри и свежест. Тя посочи едно разклонение на дървото и ми подсказа, че тук ще строим дома си. Далече от всички и всичко. Такова тихо и уединено място не бях виждал или усещал. Вятъра почти не се усещаше и онзи горски мрак придаваше на това място тишина и спокойствие. Аромата на смола пък правеше престоя ни песен. Чуваше се от време на как около нас гората създава разговори. Било то на наши приятели птици или между дърветата с тяхното скърцане породено от натиска на вятъра. Сред такава атмосфера се очерта да строим нашето топло и меко гнездо.
Полетяхме пак към селото – но вече знаехме къде да търсим материала за гнездото ни. Пеехме и носехме материал. Закачахме се и се спорехме кой по-бързо лети. Естествено аз се правех, че летя по-бавно. Все пак женската ми щастлива от факта, че е по-бързата нежно; след като оставяхме материала за гнездото на съответното му място даваше да я целуна с човката си. Тогава една топлина се раздвижваше по тялото ми. И няколко пера на главата ми потреперваха от топли спомени. Не знам колко време носехме материал и колко от него разпиляхме по пътя или колко от него вятъра го отнесе. Но накрая важното беше, че го построихме – гнездото на мечтите ни. То стоеше сред природата, не под керемидите.
Нямаше опасност да срещнем онези бавни и големи хищни птици носещи се плавно във въздуха. Сеещи страх сред птичето царство.
Тази нощ преспахме в гнездото си. Сгушени един до друг. Носещи в сънищата си една омайност, тези чувства ни караха да живеем и да пеем. Да летим и да носим материал за гнездото си. Да се размножаваме. Да мътим и храним малките си със гъсеници.
Притиснати един към друг; топлейки телата си ние две птички в едно гнездо от пера; меко сено; и мъх – две птички родени сред Африка бяхме щастливи. Спяхме уморени, но доволни от този трудов ден.
Слънцето вече докосваше с първите си лъчи гората ни, когато ние летейки търсехме храна. Изобилието на семенца и насекоми ни даваше надежда да отгледаме здраво и силно поколение. Поколение, което щеше да еволюира още по-силно и качествено.
Гонехме се между клоните на дърветата. Докосвахме вятърните мисли на гората. Бяхме и си останахме свободни птици. Всеки миг ползвахме за да се наслаждаваме на природата и винаги се връщахме при народа си, който обитаваше керемидите.
От ден на ден оперението ни придобиваше по гърдите все по-червен и наситен цвят. Идваше времето когато женската ми щеше да снесе първите яйца в семейството ни. Тя се хранеше по-изобилно от мен. Даже крадеше гъсениците от човката ми. Какво да я правя – женска е. За това я обичам. Отивахме при старото си гнездо под керемидите, все още незаето от други птици. Пеехме заедно с всички песните на любовта и летяхме до хамбарите да се нахраним за пореден път от даровете на природата.
Един ден женската остана в гнездото и не поиска да отлети. Щеше да снася. Изгони ме от гнездото да и нося храна. А и аз бях гладен и отлетях в гората за да търся храна. А тя на спокойствие да снесе. Пеех щастливо и се радвах на живота и слънцето. Гората пое моята радост; като че ли всеки бор галеше с игричките си моето щастие. Но то си оставаше само мое. Търсейки храна и пеейки го споделях и с гората. Вечната наша спасителка от бури и хищни птици.
Летях вече над една поляна пълна с цветя. Аромата и ме покори; насекомите и ме нахраниха – носих даже и на моята женска. Май тази вечер нямаше да спя до нея. Караше ми се да стоя по-далече от нея. Върнах се при керемидите. Застанах в края на колонията от моите приятели и тихичко се заслушах в тяхната песен. Птичото ми зрение съзря в далечината от онези хищни птици издигащи се бавно нагоре в небето. Изненадах се, но не бях уплашен – всичко замря. Птиците спряха да пеят и страхливо следяха как сянката на тази голяма птица бавно се движеше по земята.
От гората – далече от тук се чу песента на моята женска зовеше ме. А мен ме беше страх да летя. Сърцето ми лудо биеше и понесен от вятъра излетях неспокойно към гората, към женската и топлото ми гнездо. Тя милата беше снесла 3 розово-бели яйчица. Изпъстрени с черни точици и сив цвят на петна тук там се виждаше.
Пак бях дежурен по хранене. Женската ми я беше страх да си търси сама храна. Да не би да пострадат яйчицата ни. Горд съм с нея. Гордо и летях през гората към оная поляна – при слънцето и насекомите. Стигайки мястото видях твърде късно преплетената мрежа сред дърветата. Твърде тънка и прозрачна тя се вплете в краченцата ми и в крилата ми. Бях уловен. Сърцето ми заплака. Песента която пеех беше тъжна. Съобщавах на жена си, че не ще се върна при нея. Казвах и да пази яйцата ни. Да бъде силна. Молех я да отгледа пиленцата сама. И на третия ден от първия им полет да ги отведе на онова място на снимката дето видяхме. При керемидите и зелените клони на младия бор. Да изчака там онази бавно издигаща се хищна птица – да полети към нея; да и разкаже моята мъка. Ако може хищната птица да отмъсти за мен.
Аз съм роден свободен. Аз дадох живот на тези яйчица. Аз докосвах женската си нощем. Аз летях щастлив с нея. А сега – една мрежа от тънки влакна стягаше душата ми. Мрежата се рамърда и нещо топло ме притисна и развърза. Но все още ме притискаше това топло нещо и аз бях роб. Премериха крилата ми; теглото ми; сложиха ми на единия крак едно леко пръстенче с номерца. Дадоха ми име и регистрация в човешките книги.
Всичко това разбрах в последствие, летейки отново свободен към гнездото си. Към натъжената женска, която пееше жалостива песен – оплаквайки съдбата на нейния любим. Значи и сред гората не е безопасно за живот. Всъщност къде е най-безопасно за живот. На хартията – една снимка на една стена. В спомена на Н.Сираков – когато ме снима. Там ли е най-безопасно за живеене и щастливо летене сред гората. Не знам. Трудно ми е да отговоря.
Днес пак съм щастлив. Вече летим и с децата си. Чакаме един фотограф да ни снима. Да увековечи живота ни – преди някоя мрежа да увековечи съществуването ни като прости цифри....
Ще пея за вас днес. Ще летя за вас – вие ме уловете. В един жив кадър, който просто е застинал в спомените Ви..........
Стамен Стаменов
Гр.Перник
Фотоимпресия по снимка........на Н.Сираков!
четвъртък, 07 Април 2005 г.
https://photo-forum.net/static/forum/2008-07/eeng2696.JPG
http://www.nsirakov.com/temp/move.jpg
|
|
![[smilie24]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley24.gif)
![[beer]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley20.gif)
![[smile]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie1.gif)
![[smilie7]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smilie7.gif)
![[smilie21]](https://photo-forum.net/forum/smileys/smiley21.gif)
Стани фен на Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram