Автор: GalinA
Дата: 04-02-05 14:47
Да ядеш сладолед пред камината
/или историята на една виелица/
03.02.2005г.- четвъртък , Варна
Стоя в ателието по живопис и правя рисунка за офорт. Телефонът ми звъни /натрапващата се песничка от анимацията “Семейство Адамс”/- родителите ми ще дойдат да ме вземат от училище и ще минем през супермаркета да напазарим за вкъщи и за баба ми. Събирам си нещата набързо и хуквам по стълбите надолу. Тичам обратно нагоре- забравила съм си кутията с моливите. Надолу. Докато излизам от сградата на училище се питам защо са решили да ме откарат до вкъщи - мисля си “каква любов”. В момента в който излизам на вън оставам искренно учудена от навалелия сняг и типичния за крайните квартали отвратителен вятър. Въобще не съм и предполагала, че от последния път когато погреднах през прозорците навън, може времето да се е влошило толкова много. Притичвам бързо до колата, като вятърът се опитва да ме отклони от траекторията ми, използвайки папката с рисунките ми за платноходка. Влизам в спасителния автомобил и възкликвам: “Малееее какъв студ!”, следват одобрителни моето мнение възгласи. Пътувайки към магазина, забелязвам фрагменти сякаш извадени от някой европейски филм. Задръствания, светофарите изгасват, хората се крият по спирките...
Паркингът пред супермаркета е замръзнал и пълен. Надничайки любопитно в чуждите колички за покупки стигам до извода, че всички се готвят за няколкодневна отбрана от студа. Напомня ми за покупките по коледните и новогодишните празници, когато хората си крадат продуктите, та дори и целите колички. За щастие положението за сега не е толкова лошо...за сега.
По пътя към вкъщи се отбиваме при баба ми. Тя упорито се опитва да ме примами с горещ и ароматен чай, от който точно имам нужда за премръзналите си ръце и бузи, но с усилие на волята обяснявам, че “мама и татко ме чакат в колата и не смеят да я изключат, защото после може да не запали повече”. На входната врата се сблъсквам със съседката-от-първия-етаж носеща торби с хранителни продукти равняващи се поне на половината от месечната й пенсия.
Правим последна спирка, за да купим брикети за камината и поемаме по Пътя за дома. А Пътя за дома не се оказва една от най-прекрасните комбинации от улици и завои... С майка ми отваряме портата, за да може баща ми да прибере колата през навята от вятъра петдесет самтиметрова пряспа. Подхванатата от виелицата порта се среща челно със съседското куче, което с неистов писък изхвърча на няколко метра встрани. След известен период от време се разбира, че явно е живо и с леко замаяна походка взима с благодарност похвърления му хляб- странно нещо са животните.
Затваряме портата за следващите неколко дни.
Сядам пред запалената камина с купичка сладолед в ръка. “Да ядеш сладолед пред камината”- като заглавие на роман си мисля аз. Като си стоя така си мисля, че няма да мога да отида на живопис утре. Много жалко щяхме да рисуваме баба Веси.
Дали от вятъра в комина или заради изгасващото и светващо на всеки пет минути електричество се унасям в топли сънища без виелици и студ.
04.02.2005 г.- петък
Събуждам се сутринта /по точно по обед/ от телевизора предаващ Народното събрание. Сменям каналите с надежда да намеря някакви новини:...няма автобуси, пътищата са затворени, закъсали автомобили, катастрофи... за щастие няма жертви. Поглеждам през прозореца, но нищо не мога да различа понеже целия е в сняг. На вън се чуват лопати копаещи проходи в снега. Камината е почти угаснала. Дано баба Веси не е решила да дойде да позира в училище, че нали ги знаете какви са изпълнителни бабите. Взимам си фотоапарата и излизам навън ...скоро се връщам, защото всичко е в преспи по метър, метър и нещо и със своя скромен ръст трудно се придвижвам през тях.
Вече минава четиринайсет часа. В затоплената стая се разнася аромат на кафе и фъстъци, а навън виелицата отново започва да фучи.
Публикацията е редактирана (04-02-05 16:25)
|
|