източно-западен блус

Oтново на море

   Последните две седмици бяха твърде забързани, през времето и пространството с внезапни спирания, изкачвания, спускания, срещи, раздели и не мисля, че съм в състояние да си събера ума до толкова, че да мога да опиша в някаква логическа последователност, какво точно се случи. Често се вглеждам в картата и си мисля: "Добре! Бях там преди четири дни...или не, не..три дни. Ама това е далеч! Днес е може би сряда, значи са били все пак четири дни..." И в такива мисли, би могла да ми премине цялата вечер, покрай огъня, опитвайки се да осмисля какво, кога и как, понякога защо е било или ще бъде. А понякога просто затварям очи и заспивам, уморен от натрапчивия мен.



 

     Цялата Ривиера, още от Италия, ми се стори като един огромен град и често не успявах да различа къде свършва и започва слудващия, тъй като твърде много си приличат - лъскави коли, лъскави къщи, лъскави хора. Не точно моето място.
    Моят Джулай морнинг се оказва на 4-ти юли, когато посрещам слънцето на една площадка за излитане на парапланеристи, която случайно открих предната вечер, опитвайки се да избягам от лачената обстановка покрай брега, по стръмните баири над Савона.

   Стига толкова Италия и се насочвам към границата.

    В интерес на истината имах по-големи очаквания, до толкова, до колкото имах представата, че въпросните места, ще бъдат една идея по-различни от типичното наше Черноморие. Може би малко яхти, тук-там хотелчета, стари Ситроени, палмички, шансони едва ли не Луй Дьо Финес, който гони голите хипита от безлюдните плажове на Сен Тропе...Да ама не....Хващам една велоалея от центъра на Ница, която ме отвежда чак до Кан.

   После заваля дъжд... всяко парче земя е или застроено, или заградено, или предназначен за нещо си там, парковете са заключени и съм едно от последните неща, които почиващите искат да видят, като част от пейзажа с моята палатка и целия ми панаир. Може би, затова не са ми предвидили място за палаткуване.... Все пак намирам пролука в оградата на един парк и се намъквам. После срещам един господин с двете си деца, също с палатка и къде на френски, къде с мимики, се разбираме да остана при тях, ако не пия, не вдигам шум и съм кротък. Тъкмо за това си мислех и аз и така прекарвам нощта на връх Френската Ривиера, заобиколен от палми и тътен на далечна музика. 

     На сутринта ставам рано и потеглям още по изгрев, като спирам /за голяма моя изненада имаше такова място/ на една чешма на пътя, за сутрешния ми тоалет, любувайки се на изгрева.

   

   

  После започвам да забелязвам все повече неща свързани с художника по улиците - графити с неговия лик, бутилки абсент, вградени в стена, репродукция на негова картина, окачена до мястото, което изобразява.  Докато се усетя вече е станало късен следобед и трябва да се изнасям в търсене на място за палаткуване. Набелязал съм си едно място на картата, което изглежда на около 20 км южно, на северния бряг на един залив. На един светофар ме заговаря едно момче и ми препоръчва друго място, което заобикаля въпросния залив и би трябвало да ме отведе на южната част на нещо като лагуна. На картата, всичко това изглежда доста странно, сякаш заобиколено отвсякъде с вода. Естествено решавам, че това трябва да бъде изследвано и се насочвам към Le Camargue.

   Имам желанието тази вечер да се разположа по-рано, да приготвя някаква вечеря и да се отпусна по залез. И все пак до тогава има 36 км плюс една ябълкова градина, която няма как да не уважа. Вече е  6ч. следобед, а аз все още хрупам една ябълка до слънчогледите около пътя и се опитвам да разбера до къде ми стига погледа. Никога не съм виждал толкова равна земя, напълно хоризонтална, за която сякаш небето е залепнало. После се сещам за оставащите 35 км и продължавам напред. Терена прилича повече на Тексас, отколкото на Франция - много ферми за едър добитък и коне, пресъхнали водоеми с напукана земя и път с един завой на 20 мин. Ниско следобедно слънце, лек ветрец и пасящи животни зад оградите от дървени трупи. Аз си яздя колелото и в следващия час правя една  слънчева баня в ниските лъчи идващи зад мен.

 

 

   

 

 

 

 

 

 

   Пристигам по залез /както обикновено правя/ и се насочвам направо към въпросния плаж първо по някакъв си там черен път, а после направо карам по плажа, през някакви малки водни образувания,преди да започна да затъвам твърде много и се впрягам в тикане по пясъка.

 

 

 

 

 

 

   

   Чудно местенце - море отпред, море зад мен, плаж, до където погледа ми стига, по средата аз и колелото, а след малко към компанията се присъединяват една палатка, приятен малък огън и едно канче ориз със зеленчуци, приготвен по характерна за региона рецепта, включваща попадналия вътре пясък.

   Призори плажът е все така пуст и аз се отправям по същия пустинен маршрут към Монпелиер.