Рекламирайте тук Затвори
Реклама в секции форуми и базар

Под формата на платени обяви можете да рекламирате ваши продукти, услуги или други комерсиални дейности. Обявата може да бъде публикувана избирателно във форум по ваше желание или във всички форуми на сайта.

За стандартната ценова листа и условия изпратете
запитване до webmaster@photo-forum.net.
Платени обяви
        
 Теми - forum: Фотография
 първа  назад  1     всички  напред  последна
 Фотографи - комити
Автор: Prakticar   
Дата:   25-08-08 21:01

Може би ще ви е интересно:
(http://www.pro-anti.net/show.php?issue=864&article=3)

Светлопис за Илинден
Свидетелства за направени фотографии по време на Илинденското въстание
Петър КЪРДЖИЛОВ

Място на действието – поляна над с. Смилево в Бигла планина. Време на действието – 20 юли 1903, привечер. Действащи лица – членовете на Главния въстанически щаб в Битолски окръг Даме Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев, четници и селяни, придошли от околните населени места. Първо действие – освещаване на щабното знаме и даване на сигнал за начеването на бунт, останал в историята под наименованието Илинденско въстание (наречено така заради деня, в който избухва – празника на Свети славен пророк Илия, Илинден).
Сетне започва драмата, която ражда легендите, сътворява митовете за бунта. А митовете са вечни! Тленните останки на 994-мата загинали за свободата въстаници биват заровени в поробената черна македонска земя, ала образите им продължават да живеят и след героичната им смърт. Благодарение на журналистиката...
Случващото се на Балканите традиционно привлича вниманието на световната преса още от времето на нейното съществуване. Интересът логично нараства в първите години на ХХ век и особено след избухването на Илинденското въстание, което, нека не звучи пресилено, се превръща в медийно събитие. Планетарното обществено мнение е тъй силно заинтересувано от македонския въпрос и неговото развитие, че почти всички агенции и водещи вестници в Европа и Америка изпращат свои специални кореспонденти, за да следят от6лизо събитията в Македония.
Мнозина от достойните жреци на журналистиката напускат редакционния уют, за да го заменят с четническия бит. За да възвестят на човечеството, че робът вековен е въстанал. И то не само с думи, а и чрез образи. Онези, които се създават единствено в магическата “камера-обскура”, в тъмната кутия, където от греховното съвкупление между светлината и среброто се ражда чудото, назовавано фотография. Да, оказва се, че сред кореспондентското войнство, изсипало се по въстаналите земи през бурната 1903-та, има немалко мъже с фотоапарати, превърнали се по волята на музата Клио, повелителката на историята, в автори на възторжена, съдбовна, драматична, трагична, ала най-вече – зрима летопис...
Още в началото на февруари 1903 г. в Битоля пристига французинът Лудовик Нодо (Ludovic Nodeau) – кореспондент на парижкия вестник “Льо Журнал”. Той е изключително активен и лично посещава селата, в които през януари турците са тероризирали местното население. “Въпреки явното недоволство на битолския валия френският кореспондент заминава за Избища, Леорека (Льорка), Болно и Янковци. След завръщането си той съобщава на всички, че е видял изгорените и ограбени къщи в Избища, фотографирал е много селяни, които се оплаквали от изтезанията.”1
В спомените си Борис Сарафов (един от основателите на ВМОК и брат на големия български актьор Кръстю Сарафов) потвърждава задочно фотографическите деяния на Нодо. Разказвайки за сражение, проведено на 12.ІІ.1903 г. “близо до селото Владимирово на местността Касапли”, той споменава за ранени четници, които били превързани на място, а сетне проводени за България. “Те стигнаха благополучно в София и в Александровската болница беше ги фотографирал французкият кореспондент Лудвиг Нодо.”
За фотографически снимки, осъществени преди и по време на въстанието, свидетелстват мнозина комити. В спомените си Андон Кьосето (1854 – 1953), участник в прочутата афера “Мис Стоун”, разказва как със своя съратник и приятел Михаил Апостолов – Попето (1871 – 1903) – и двамата специалисти по “мокри поръчки”, възлагани от ЦК на ТМОРО2, пристигат през 1901 в София. След като отсядат в хотел “Братя Миладинови” и посещават “Представителството”, където се срещат с Гоце Делчев, Борис Сарафов, Михаил Герджиков и “други дейци”, двамата революционери-терористи решават да се увековечат на снимка. “Отидохме при фотографа Карастоянов и се фотографирахме. Казахме на фотографа да не ни изкарва портрети, докато чува, че сме живи. И накрая го заплашихме.”

Въстаници фотографи
Подобна деятелност описва (при това подробно) в своя дневник и Васил Христов Чекаларов (1874 – 1913). Роден в село Смърдеш (днес Кристалопиги в Гърция), той е един от най-ревностните градители на организационните структури на ТМОРО в югозападния край от македонските предели. Този “именит син на Костурско” (определението е на Христо Силянов) е един от малцината участници в “бурната революционна деятелност”, който в продължение на две години (3.VІІ.1901 – 30.VІІІ.1903) си води бележки, описвайки детайлно случилото се в малки тефтерчета, ползвайки специален шифър. Декодиран от негови приятели и съратници, дневникът е готов за печат още през 1946-а, но вижда бял свят едва през 2001-рва благодарение на историците Ива Бурилкова и Цочо Билярски.
Като представител на своя регион дръзкият комита участва в Смилевския конгрес, на който за ръководители на Костурския район са определени Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Лазар Поптрайков, Манол Розов и Михаил Николов. Своите записки за събитията през тези шест драматични дни Чекаларов завършва с думите: “Всички въпроси и разисквания се привършиха (недовършени) и конгреса се закри (на 24.ІV.1903, четвъртък – б. а.). Всички делегати сме фотографирани на няколко джама от фотографа Лозанчев”.
“Джамовете” в случая са стъклените фотографски плаки, използвани от тогавашните снимачи, а “фотографът Лозанчев” е един от първите дейци на ТМОРО. Роден в Битоля, Анастас Димев Лозанчев (1870 – 1945) е сред основателите на местния Окръжен революционен комитет, делегат на Солунския и Смилевския конгрес, член на Главния щаб на въстанието в Битолски окръг. През 1885 г. той завършва пети клас в българската мъжка гимназия “Св. Св. Кирил и Методий” в Солун, а през 1887 г. постъпва на работа при вече споменатия известен софийския фотограф Иван Карастоянов (1853 – 1922), в чието ателие прави първите си стъпки в занаята. След като учителства две години (1891 – 1892) в битолските села Могила и Смилево, Анастас Лозанчев заминава за Белград, където – според собствените му думи – “купих фотографически апарат (машина)”. “Учител станах – разказва той в своите спомени, – защото бях заболял, но после отново станах фотограф. През време на революционната ми дейност този ми занаят служеше за прикритие. В продължение на месеци обикалях Костурско, Охридско и други места. Тогава този занаят бе трудна работа”. Като потвърждение на последното изстрадано обобщение, а и на казаното от Чекаларов, звучат думите на Лозанчев: “Тогава направих снимка на участниците в Смилевския конгрес, но един от четниците освети стъклото”.
Въпреки белята ликовете на Васил Чекаларов и другарите му остават съхранени за потомците. Броени дни след обявяването на въстанието те превземат (на 23 юли 1903 г., сряда) населеното с власи градче Клисура (наричано още Влахо-Клисура). Биват изгорени всички правителствени книжа, намиращи се в мюдюрлъка, “който се пазеше от около 350 души аскери”. В ръцете на въстаниците попада дори “собственият кон на мюдюра”. Възможно е тъкмо това добиче, притежавано до този момент от местния мюдюрин (турски подуправител, стоящ начело на подоколия, включваща обикновено няколко села), да е било щракнато “на кадро” – акт, състоял се в същата тази Клисура на 24 юли и отразен в записките на Чекаларов с думите: “Се фотографирахме четиримата – аз, Кляшев, Розов и Николов, друга поза ази и Кляшев на кони качени, по желанието на фотографа, сам качен на кон”.
На същото място (но на 10.VІІІ.1903 г., неделя) се осъществява друго фотографическо увековечаване. “Още пред нощта – записал е в дневника си Чекаларов – свикахме четите и се отправихме към славното Клисура, което още не е омърсено от турски крак, откак го превзехме. Не знаем колко им е по волята и дали симпатизират на нашето отиване во техния градец, обаче клисурени се отнасят много мило пред нас и со особени комплименти. Направихме сума покупки за обуване и обличане на босите и голите ни възстаници. Во сред града со всичките чети се фотографирахме, фотографирахме се още по отделно. Аз се фотографирах на две пози: на кон и пеш, и то по желание на фотографа.”
“Всичките чети” са смърдешката, загорицката, леринската, прекопанската, сребренската, мокренската, дъмбено-косинската, кономладенската, олицката, шестевската и вероятно още някои други въстанически формирования, носещи имената на населените места, от които техните членове са излезли.
Днес всичко това може да ни се стори като изява на лекомислена суета – войнствени пози, страховити изражения, тежко въоръжение, “на кони качени” (при това не по собствено желание, а по настояване на фотографа)! Още повече че Чекаларов не е единственият войвода, демонстрирал “слабост” пред всемогъществото на светлописа. Но разказаните историйки говорят и за нещо друго – този смърдешчанин е притежавал изострено чувство за историчност (инак не би си водил дневник), интуитивно е усещал съдбовността на времето, чиито рамки не само е обитавал, но и се е опитвал да разчупи (според силите си). И което е най-важно – мислел е за идното, за присъдите, които бъдещите поколения ще дадат на революционното дело.
Ярко доказателство за това са думите му, написани по повод на “ужасното гледище”, което се разкрива пред очите му, когато на 10 май 1903 г. се завръща в разграбеното, опожарено и обезлюдено родно село: “Стоех и гледах на ужасната картина, но тя ми късаше сърцето, защото тази картина е опустошителна. При това казах на Лазо Поптрайков, поне да имахме една фотография и да направиме една снимка, со която поколението да се занимава, да критикува или хвали.”
Името на Васил Чекаларов присъства (като “фотографски обект”) и в книгата на нашия колега от румънската синематека Мариан Цуцуй “Братя Манаки или движещите се Балкани”, посветена на живота и делото на Янаки (1878 – 1954) и Милтон (1882 – 1964) Манаки, които авторът охарактеризира като “първите истински филмови дейци, родени на Балканите, с постоянна и продължителна кинематографическа дейност (над 32 години, между 1907 – 1939, като оператори и като собственици на кинотеатър – от 1921 до 1939)”.

Братя Манаки
са родом от селцето Авдела, разположено в близост до градовете Костур (Кастория) и Гревена (и трите населени места днес са в пределите на Гърция). Родителите им (Димитър Манаки и Лукия/Луша Караяни) са власи (наричани още куцовласи, каравласи, каракачани, арумъни, армани или цинцари, тези отколешни жители на Балканския полуостров образуват говореща румънски език етническа група, чиито членове са предимно номади, отглеждащи овце и придвижващи се заедно със стадата от място на място според сезоните). Първоначално братята работят заедно в Янина (Йоанина) – там между 1898 и 1905 държат фотостудио, след което се преместват в Битоля (1905 – 1939), където пък експлоатират местното кино.
Според специалистите те са автори на повече от 18000 фотоса и около 40 хроникално-документални филма. За съжаление малка част от това безценно наследство е съхранена до наши дни. Сред фотографиите на Манаки фигурират и такива с ликовете на “български комити” (“Bulgarian comities”). Мариан Цуцуй посочва и заглавията им, които пък от своя страна разкриват “съдържанието” на изображенията (за щастие някои от тях са оцелели през времето): “Македонският революционер Даме Груев, 1902” (“Macedonian revolutionary Dame Gruev”), “Крушево (Крушово – б. а.), опожарено от турците, 1903” (“Krushevo burnt by the Ottomans, 1903”), “Прочутият български воевода от Костур И. Чекаларов, революционер през 1903” (“The Famous Bulgarian Voyevod of Castoria I. Tchekalarov, Revolutionary in 1903”), “Македонски въстаници трупат оръжия в къщите” (“Macedonian Insurgents Throwing Weapons in Houses”), “Македонски въстаници, задържани от български войници” (“Macedonian Insurgents Arrested by Bulgarian Troops”), “Храбрият български воевода Дзоле Баница от Лерин, Македония” (“The Valiant Bulgarian Voyevod Zole Banitsa of Florina, Macedonia”)...
И. Чекаларов без съмнение е Васил Чекаларов, докато в последното заглавие най-вероятно става дума за революционера Дзоле Гергев, който не е от Лерин (днес Флорина в Гърция), а от близкото (на 23 километра) село Баница (едноименно, но различно от серското, превърнало се в лобно място на Гоце Делчев). Затова е логично да предположим, че Дзоле от Баница е прекръстен на Дзоле Баница, още повече че подобни случаи не са рядкост по това време: Иванчо Гевгелийски/Иванчо Карасулията, Марко Лерински, Алексо Поройлията от с. Долни Порой, Тодор Серменински от с. Серменин, Наум Издевглавски от с. Издеглаве, Коста Чичовалиев от с. Чичево и др.
Що се отнася до въстаниците, задържани или арестувани от български войници, ще кажа само, че в случая най-вероятно става дума за поредна грешка на автора. В действителност съществува фотография от 1904, дело на братя Манаки, показваща заловени (арестувани) и дори осъдени на заточение от султанските власти илинденци, които чакат да бъдат транспортирани до Солун на гарата в Битоля, придружавани (конвоирани) от турски, а не от български войници!
Някои от споменатите фотографии биват поместени в букурещкия вестник Universul, който през 1903 г. публикува цяла серия от снимки, отразяващи Илинденското въстание още от самото му начало. Изданието не споменава имената на техния автор (или автори), а се задоволява единствено с обяснението, че са изпратени от “кореспондент в Македония”. Цуцуй твърди, че макар и черно-белите образи да са носители на безпристрастна и прецизна информация, “може да бъде почувствана тяхната симпатия към делото на въстаниците”. Братя Манаки ли са били този тайнствен “кореспондент”, те ли са изпращали в Румъния пораждащите симпатия и състрадание фотоси? Възможно е. След Втората световна война Милтон твърди в няколко свои интервюта, че е бил член на ТМОРО, че още 18-годишен се е фотографирал с униформа на организацията, но пък снимка от 1908 г. го показва редом с група андарти (гръцки четници), предвождани от войводата Касавитас, а през 1911 братята стават “официалните фотографи на отоманския двор”, препоръчани за този висок пост от техен роднина, който е бил секретар на великия везир (министър-председателя на Турция).
Не по-маловажен за разглежданата тема е и въпросът – дали братя Манаки са осъществили описаните от Чекаларов фотосеанси в Клисура? Още повече че поне една от направените там снимки е съхранена до наши дни. И това не е много ясно – по това време Манаки работят в Янина. Но пък родом от Клисура е както тяхната майка Лукия (Луша), така и баба им Деспина!

Сред четите
Други двама братя фотографи също смогват да отразят мигове от въстанието – пловдивчаните Борис и Крум Савови. След избухването на метежа, придружени от трима въоръжение комити, те обикалят Средните Родопи и успяват да заснемат няколко въстанически чети – една от тях е тази на Пею Шишманов (един от добре въоръжените и успешно действащи отряди на въстанието). Също в архивите на Пловдив е запазена снимката на самите Савови, уловила през лятото на 1903 двамата братя на път за местността Лопуха край Чепеларе...
В рубриката си “Подлистник” излизащият в София в. “Реформи” (Les Reformes), орган на ВМОК3, помества материала “Из дневника на един четник”. Анонимният комита е член на отряда, ръководен от капитан Йордан Стоянов, който на 8 септември бива разположен “под иглолистните борики на една гъста гора”. “Събудих се около пладне – пише авторът. – Едни от момчетата още спяха, други чистеха пушките си, трети се упражняваха с тях, четвърти се кърпеха и т. н.
А небето бе все тъй облачно и мрачно и сегиз-тогиз все попускаше дъждец и ни мокраше; и вятъра все така си духаше и непреставаше.
Най-сетне, пристигнаха поръчаните през нощта – три товара хляб, един товар вино, едно газено тенеке пълно с ракия, тютюн и други. Ведно с тях пристигна и един фотограф със своя апарат... Около 4 ч. (следобед – б. а.) всички се облякохме и стегнахме за поход. Наредихме се по отделно всяка чета на една полянка и тука фотографинът ни сне в няколко пози.”
Оказва се обаче, че тези “няколко пози” не са единствените фотографии, осъществени както по време на въстанието, така и в някои от неговите особено “горещи точки” – високо в планините, при неблагоприятни климатични условия, сред атмосфера, неотстъпваща по напрегнатост на обстановката, характерна за действията по време на война...
Доказателство за това твърдение предлага в спомените си майор Думбалаков. А на този доблестен офицер от българската армия може да се вярва. Роден през 1872 г. в солунското село Сухо и загинал геройски в бой през 1915 г. по време на Първата световна война (погребан е в двора на църквата “Св. Пантелеймон” във Велес), Димитър Атанасов Думбалаков е възпитаник на Военното училище в София, член на офицерските братства (в Ямбол, Лом, Търново) и създател на такива в страната (Добрич, Шумен), поддръжник на ВМОК, но и симпатизант на ТМОРО, участник както в Горноджумайското през 1902 г., така и в Илинденското въстание, по време на което е един от първите български офицери, преминали с чета в Македония... Тъкмо този вълнуващ момент Димитър Думбалаков описва в мемоарите си, свидетелствайки същевременно за наличието на фотографска дейност в хайдушкия балкан: “На 22 юли вечерта от Рибните езера вече още на светло, като се фотографирахме и като дадохме до самите езера клетва за вярност и подчиненост, тръгнахме за границата”.
Местността около споменатите Рибни езера в Рила планина се превръща през лятото на 1903 г. във военнополеви лагер, от който към Македония се отправят четите на ВМОК. Общото им командване е поверено на генерал Иван Цончев, напуснал преди това редовете на българската армия и отдал се изцяло на делото за освобождението на Македония като подпредседател на ВМОК. Към щаба му биват зачислени и мнозина чуждестранни военни кореспонденти, “командировани от своите вестници и списания да отразяват хода на бойните действия”. Един от тях е австралийският писател и журналист

Алфред Артър Гринуд Хейлс
Син на дърводелец, Alfred Arthur Greenwood Hales (1860 – 1936) е роден в градчето Кенттаун (Kent Town) от щата Аделаида. След като получава обичайното за времето си основно образование, чиракува известно време при колега на баща си, работи като фермер, овладява отлично ездата... В продължение на няколко години Хейлс обикаля из страната, пописвайки от време на време за местни вестничета. Едва в края на 80-те се застоява на едно място, започвайки работа като репортер в Броукън Хил, Нов Южен Уелс. Там написва и първата си книга “Странствуванията на едно обикновено дете” (1890). На следващата година той посещава Америка и Англия, но не се заседява там, а скоро се завръща в родното място, полагайки началото на в. “Аделаида Стандарт”.
Примамен от златните залежи в Западна Австралия, Хейлс се упътва натам, където пък основава миньорското издание “Кулгарди Майнинг Ревю”. След като пожар унищожава малкото му имущество, останалият без пукнато пени мъж се премества в град Боулдър и заедно с брат си Франк започват да издават в. “Боулдър Стар”. За популярността на Хейлс говори фактът, че той дори участва в парламентарните избори като кандидат на лейбъристите. Но след като бива победен от конкурента си, се отправя за Южна Африка.
Там през 1899 г. избухва Англо-бурската война, която Хейлс започва да отразява като военен кореспондент на лондонския “Дейли Нюз”. Скоро обаче бива ранен и прекарва дълго време в плен... Въпреки това той съумява да опише преживяното на Черния континент в книгата си “Картини от военната кампания в Южна Африка” (1900). На следващата година се появява и първият му роман – “Дрискол, кралят на скаутите”. Ала най-голям литературен успех му донася поредицата от разкази, начената през 1902 г. и посветена на Макглъски – австралийски герой от шотландски произход. Художествената литература обаче се оказва “тясна” за волния Хейлс и през 1903 г. той се озовава в България...
Кога? Вероятно през втората половина на август, ако се доверим на “Реформи”, който в началото на ноември помества върху челната си страница обширен материал за Хейлс (гарниран с негова фотография), където се дава отговор и на още два важни въпроса – Как? и Защо? “Преди повече от два месеца – пише вестникът, – г. Хейлс пристигна в София като военен кореспондент на в. “Daily News”, с цел да изучи македонското движение. Неговото силно желание беше да влезе в Македония като борец и като такъв да види с очите си положението, както и действията на четите и на турските войски. Най-сетне, след големи трудности, това му се удаде и Хейлс сполучи да влезе в отряда на подполковник Стефан Николов.”
Освен че е “показал чудесно хладнокръвие и голяма издръжливост в трудния поход”, освен че е командвал малко отделение (т. нар. подчета), “неустрашимият” австралиец си е вършил и репортерската работа, изпращайки десетки материали за “Дейли Нюз”. Някои от тях биват преведени и препечатани в “Реформи”. В един от репортажите, поместен в рубриката “Подлистник” и озаглавен “С четите”, Хейс признава, че умишлено не съобщава подробности за своето местонахождение, защото се страхува от турското разузнаване. “Разбира се – пише той, – че аз няма да посочвам де е нашето убежище, защото турските агенти в Лондон не са лениви, а телеграфът днес убива разстоянието.”
Хейлс не е само обективен наблюдател и правдив отразител на събитията. Към тях той има свое отношение, изградил е дори собствена философия. Австралиецът си дава ясно сметка и за своето място в метежната ситуация, за мисията, която бива призован от провидението да изпълни. Доказателство за това са думите му в репортаж, отпечатан от “Дейли Нюз” на 21.Х.1903: “Аз ще се опитам да разкажа тази история безпристрастно, хладнокръвно и без излишна емоционалност... Някой трябва да разкаже пръв за целия ужас тук, да го покаже в цялата му грозна голота, която никога досега не е разкривана...”
След разгрома на Илинденското въстание Алфред Хейлс напуска България. За да се упъти към Далечния Изток, където го очаква поредният въоръжен конфликт – Руско-Японската война. През следващото десетилетие изнася лекции в Англия, Южна Африка, Австралия и Латинска Америка, посещава различни точки на планетата, където се провеждат геоложки проучвания, свързани с откриването на залежи от полезни изкопаеми и места за рудодобив. Когато избухва Първата световна война, той се опитва да постъпи в армията, но се оказва прекалено възрастен. Затова работи като военен кореспондент във Франция и Италия. След примирието публикува поредица от остроумни есета, посветени на проблемите, съпътстващи войната и озаглавени “Където ангелите не смеят да пристъпят” (1918).
Установил се в на Острова, Хейлс написва и публикува там множество романи. Много от книгите му се радват на висок тираж, а около шестдесет от тях биват включени в списъка “Австралийска литература” на Милър. Само поредицата за Макглъски наброява двадесетина тома, от които са продадени над два милиона екземпляра.
Според тези, които са го познавали, австралиецът е бил едър, добродушен мъж, известен с прозвището си Усмихнатия Хейлс. Проявявал е интерес към всички видове спорт, а житейската му философия се е определяла от откритостта, храбростта и доброто настроение. Бил е добър журналист и чудесен разказвач на истории, който вярвал в благоразумния и благоприличния начин на живот и не се е притеснявал да го демонстрира. Автобиографичните книги “Приключенията на моя живот” (1918) и “Изгубени следи” (1931) съдържат интересни и ярки свидетелства за неговия житейски път.
През своя изпълнен с приключения живот Алфред Артър Гринуд Хейлс успява да се ожени на два пъти, като от първия си брак се сдобива с четирима синове и една дъщеря. Умира на 29.ХІІ.1936 в Англия.
Ведно с репортажите от зоната на въстанието Хейлс осъществява и серия от многобройни фотографии. За тях свидетелства поредното съобщението в “Реформи”: “Господин Хейлс, кореспондент на в. Daily News, се намираше миналата седмица в Чепино. В с. Лъжени (Лъджене, днес квартал на Велинград – б. а.) той е намерил повече от 800 души бежанци (от Македония – б. а.), които е фотографирал. Картината при фотографирането е била трогателна. Клетите майки, държащи в обятията си изгладнелите си рожби, кръстели се в това време, а бащите с поклон сваляли шапките и фесовете си.
Вчера той е заминал за Батак, Пещера и от там, през Пловдив, ще замине за Бургас да види положението на бежанците от Одринския вилает.”

Сред четите с фотоапарат и под псевдонима Пьотр Орловец
се подвизава и руският журналист и писател Пьотр Петрович Дудорев (1872 – след 1929), който също взема участие в Илинденското въстание. След разгрома му той бива изпратен от “видния руски вестник” “Рус” за Далечния Изток, където през 1904 г. се “установява” при щаба на ген. Куропаткин в Мукден... Любопитна подробност от биографията на Орловец е фактът, че той е един от патриарсите на научнофантастичната литература в Русия, дебютирайки в популярния днес жанр още през 1909 г. с романа “Кладите на Великия Сибир” (“Клады Великой Сибири”).
В свой материал за “Санктпетербургски ведомости” (“С.-Петербургски Ведомости”), препечатан оттам в рубриката “Подлистник” на “Реформи” и озаглавен “В Македония”, руснакът описва случилото се на 8 септември в Банско и срещата му с ген. Цончев на 9 септември, станала “в едно от малките села” (четейки дописката, човек остава с чувството, че двамата се срещат за първи път – “генерал Цончев ми произведе приятно впечатление”). Освен сведенията, че в Банско са заедно с поляка Ромуалд Григориевич Пржевалски (1870 – 1904) – “славянофил-федералист” и сътрудник на няколко руски издания (“Санктпетербургски ведомости”, “Рус”, “Известия”, “Славянски век”), както и краткото, но ясно “вчера падна сняг”, Орловец предлага безценни свидетелства за това, че по време на скиталчествата си из Пирин е разполагал с фотоапарат: “В този ден (най-вероятно 10 септември – б. а.) не бе при мен фотографическия ми апарат. Поиска ми се да проявя няколкото негативи, които имах. В селото (Банско – б. а.) имаше фотография и аз помолих да повикат при мене фотографа. Той дойде, но заяви, че не може да ми изпълни молбата, тъй като турците две недели по-рано затворили фотографическия му апарат с всичките му принадлежности.

Фотографина им се видял подозрителен
и затуй му задържали апарата. Каква дивотия! Въображавам си, как турците, начело с своите разумни офицери съ се приближавали осторожно към фотографическия апарат, като съ очаквали, по всяка вероятност, избухването, и как тържествено съ внели тази “адска машина” в своя конак.”
За друг журналист, изографисал образите на илинденци с помощта на светлописа, научаваме отново от българския печат: “Господин Линч, кореспондент на английски и американски вестници, след като обиколи всичките погранични места, замина за Цариград, от дето се завърна в столицата преди няколко деня. С своите кореспонденции и фотографии, г. Линч е принесъл голяма полза на Македонското дело. В понеделник той, придружен от госпожата си, замина през Цариград – Солун за Битоля.”
Месец и половина преди това (на 7 септември) Хейлс и Линч (Lynch) се срещат в София с председателя на ВМОК Стоян Михайловски и редактора на в. “Реформи” Ил. Гологанов, който пише в своя вестник: “Тия господа съ възхитени от юначеството и постоянството на македонците и съ обикнали Македония като собственото си отечество.” В същия материал журналистът описва повече от пестеливо своя колега Линч като “виден кореспондент” и “човек на важни американски вестници, който е бил в Куба и Трансвал”.

Кюстендил – Холивуд на революционната фотография
Но истинска Мека, един малък фотографически Холивуд, се оказва Кюстендил. Затова и не случайно историкът от местния архив Ангел Джонев отдава години от живота си на тази тема, увенчавайки я с великолепната си статия “Снимкова колекция на чети, войводи и дейци на ВМОРО в Кюстендил (1902 – 1907)”. “Фотографирането на подразделенията на ВМОРО се практикува както на територията на България, така и в пределите на Османската империя – твърди авторът, след като накратко описва функциите на този най-активен “контролно-пропускателен” пункт на революционната организация. – В пограничния град Кюстендил, където работят мнозина фотографи, се снимат различни чети, а за повече сигурност ВМОРО, чрез своя пунктов началник, привлича конкретни лица. Такъв е случаят с привличането на Анастас Георгиев Новев за организационен фотограф в периода около и след Илинденско-Преображенското въстание. В местната историопис битува мнението, че именно той е “фотографът на македонската организация”. Сведенията за него са изключително малко. Знае се, че по произход е от с. Коняво, Кюстендилско. Усвоява фотозанаята в София и отваря ателие в кюстендилската махала “Студена”. За наемането му от ВМОРО сигурно е помогнало обстоятелството, че сестра му Мария е омъжена за Пано Секулички, братов син на пунктовия началник в периода 1902 – 1905 г., Марко Секулички. За фотографирането извън града, в местността “Сенокос”, разположена в землището на с. Жилинци, Кюстендилско, за което има писмени свидетелства, както и за други фотографии, Новев товари необходимите материали на два катъра и ги прекарва до мястото. Друга част от снимките са правени в махала “Студена”, където живеят и пунктовият началник, и фотографът. От запазени снимки на град Кюстендил, направени през първото десетилетие на XX в., се вижда, че този район е слабо застроен, а близостта му до планината го прави и привлекателен за конспиративната работа на ВМОРО...
Освен Ан. Новев, около Илинденско-Преображенското въстание четите заснема още един фотограф – Иван Хаджиколев от Сопот, заселил се в града почти едновременно с него. Тяхната дейност не остава скрита от погледа на пребиваващи в града хора. За нея в списание “Вестник Европы” руснакът Николай Кулябко-Корецки пише: “Двамата кюстендилски фотографи бързо приготовляваха стотини снимки, изобразяващи четници на отделно или на групи; често пъти портрет, неимеващи днес никакво значение, след седмица е ставал за населението особено скъп и надпреварваха се да го дирят, когато е идвала грозната вест, че оригиналът не е вече между живите.” Фактът, че не само Ан. Новев е фотографирал дейците на ВМОРО, ни навежда на извода, че не може да се определи авторът на конкретна снимка, правена в Кюстендилско. Все пак името на Новев се е наложило като един своеобразен събирателен образ на фотографа, заснел четите на ВМОРО в района и това мнение е широко разпространено.
Наличието на подобна дейност предполага и съхранение на резултата от фотографирането. Ако приемем, че това мероприятие е поръчано от ВМОРО, то стъклените негативи и съответният брой позитиви би трябвало да стават собственост на тази организация. Съществува възможност те да са съхранявани от самия фотограф. Още повече, подобна е практиката на фотографите, които предоставят на клиентите обикновено позитивни копия, а не негативи. Този въпрос трудно може да получи отговор, но има информация, че в периода след Първата световна война в канцеларията на легалните бежански организации в Кюстендил са съхранявани в сандък стъклени негативи на чети. Тази информация ни навежда на мисълта, че е възможно негативите да са събирани и съхранявани от македонските дружества в града. Независимо къде са съхранявани, негативите са запазени и постъпват във фонда на музея в град Кюстендил.
Какво ни кара да твърдим, че фотографиите са правени в Кюстендилско? Практика на заминаващите за Македония е – от София посредством железопътен транспорт да стигнат до гара Радомир, а оттам с файтон да пристигнат в Кюстендил или съседни села (Слокощица, Жилинци и др.). Тук се събират, снаряжават и потеглят, екипирани, за граничните села, откъдето с помощта на куриери преминават границата в пограничните околии – Кривопаланечка, Кратовска, Кочанска и Царевоселска. При движение в обратна посока – от Македония към България, се спазва обратният ред, като в Кюстендил или в някое село четата се разоръжава и оставя цялото снаряжение в пунктовите складове. Именно в този промеждутък, непосредствено след снаряжаването и преди заминаването или непосредствено след пристигането, е възможно фотографирането на четите. Възможността да са се снаряжавали само за снимка, не е потвърдена от никакви факти и не може да я приемем за достоверна. Възможността снимките да са правени в различни части на Македония съществува, още повече, че има подобна информация за това, но съществува сериозен риск както за фотографа, така и за четата и едва ли е възможна систематичност при заснемането, за която може да говорим при обстоен оглед на снимките. Налице са преки писмени доказателства, че подобна дейност е извършвана в Кюстендилско и косвени, природни доказателства, които спомагат за локализиране на местата на заснемане, преди всичко релефът...
Внимателният оглед на снимките ни доведе до извода, че голяма част от тях са правени на идентични места, за което красноречиво говорят често повтарящи се елементи, като релефа на местността (върхове, скали), растителността или архитектурата на дадена сграда. Така се обособиха няколко групи снимки. Например характерното за повечето снимки от 1903 г., които са повече от една трета от всички, е заснемане на открита местност в близост до Осоговската планина (местността Сенокос), като се открояват сходни пози на четите под ръководството на Владислав Ковачев; на Никола Дечев, Григор Манасиев и Атанас Мурджев (Тома Пожарлиев); на Сотир Атанасов с Михаил Ганчев, Боби Стойчев, Атанас Бабата и др. През 1904 г. наличните датирани снимки са правени на фона на дървена постройка, за която има запазена и друга снимка от същата година (на Апостол Петков – Ениджевардарското слънце), но нейният негатив не е сред тези от фонда.”
В приложените към статията близо 100 фотоса могат да се видят членовете на четите на войводите Дамян Груев, Гьорче Петров, Борис Сарафов, Владислав Ковачев, Стефо войвода, Стоян Хитровски, Никола Дечев, Григор Манасиев, Атанас Мурджев, Сотир Атанасов, Боби Стойчев, Михаил Ганчев, Илия Карабиберов, Атанас Димитров – Бабата, Трайко Гьотов, Аргир Манасиев, Смиле Войданов, Славейко Арсов, Стефан Димитров, Коста Мариовски, Бончо Василев, Михаил Чаков, Панчо Константинов, Кръстю Българията, Пешо Радев, Петър Юруков, Йордан Спасов, Петър Самарджиев, Дякон Евстатий, Деян Димитров, Никола Панов, Георги Сугарев, Христо Димитров – Котруля, Петър Ангелов, Лука Иванов, Атанас Нивички, Васил Аджаларски, Даме Мартинов, Дончо Ангелов, Александър Кошка, Иван Христов – Хаджията, Мицо Кирлиев, Таню Николов, Михаил Чаков, Христо Цветков, Дончо Лазаров, Лука Джеров, Ной Димитров, Гроздан Рандев, Васил Пачаджиев, Пандо Сидов, Щерю Влаха, Тодор Оровчанов, Стефан Кондаков, Никола Гърков, Методи Стойчев, Аргир Гермов...
Хиляди са имената на младите мъже (всъщност сред тях има и презрели хъшове и невръстни дечурлига), които вече повече от век продължават да ни гледат от поизбелелите фотографии. Имената им също се знаят – педантично записани в дневниците на кюстендилския пограничен пункт. Известни са и регионите, из които са действали формированията, дали в повечето случаи наименованието на четите: битолската, велешката, воденската, гевгелийската, ениджевардарската, костурската, кочанската, кратовската, кривопаланечката, кукушката, кумановската, малашевската, охридската, ресенската, скопската, солунската, тиквешката...

Силата на визуалната стихия
“Фотографиите, като нагледно средство, са използвани за оформяне на албуми – пише Ангел Джонев. – Фотографът С. Маринов подготвя специален албум за княз Фердинанд, под заглавие “Снимки из живота на македоно-одринските въстаници през 1903 година”, в който пресъздава с оригинални позитиви елементи от ежедневието на четите, като някои от снимките са правени в Кюстендилско...
Списанието на Илинденската организация “Илюстрация Илинден” също публикува много от тези снимки. Сериозен пропуск при това публикуване е липсата на всякаква връзка между повечето от тях с текста, в който са позиционирани, т. е. те не са нагледна илюстрация към дадена публикация, а се явяват самостоятелен обект. Този пропуск не ни дава възможност да ползваме допълнителна информация за конкретна фотография, каквато би съществувала, ако тя е нагледна част от статия.”
Фотографиите не остават само по нашите земи. Те се разпространяват из чужбина, визуалната им стихия предизвиква емоции, ражда възторзи, буди симпатия... Фотографиите работят за македонското дело! С тях се илюстрират не само вестникарски материали и статии в списанията, но и по-обширни, по-значителни произведения.
Едно от тях е книгата “Македони

Отговори на това съобщение
 Re: Фотографи - комити
Автор: bamboor   
Дата:   25-08-08 23:06

[smilie24]

Отговори на това съобщение
Последни от секция Фотописи: Добави свой Фотопис » Вход
"По стръмните склонове на италианските Алпи" от Zaprin Geguskov - 4 коментара
"Остров Рюген" от Николай Михайлов - 0 коментара
 Re: Фотографи - комити
Автор: hooliganmartin   
Дата:   25-08-08 23:14

Този потребител е деактивиран. Всички негови текстове са изтрити от администратора.

Отговори на това съобщение
 Re: Фотографи - комити
Автор: asahi   
Дата:   30-12-09 16:58

[smilie24]

Отговори на това съобщение
 Re: Фотографи - комити
Автор: Canon   
Дата:   30-12-09 17:20

[smilie24]

Отговори на това съобщение
 Re: Фотографи - комити
Автор: shadow...   
Дата:   30-12-09 18:09

Praktikar...страхотно удовоствие беше да го изчета,не знам къде си се ровил...остава някой да го направи и за 20 век/писането/

Отговори на това съобщение
 Re: Фотографи - комити
Автор: cicomanco   
Дата:   30-12-09 18:48

[smilie24]

Отговори на това съобщение
 Re: Фотографи - комити
Автор: max-1   
Дата:   30-12-09 18:54

[smilie24] [smilie5] !

Отговори на това съобщение
 Re: Фотографи - комити
Автор: max-1   
Дата:   30-12-09 19:01

Това е страхотен материчал .Благодаря !

Отговори на това съобщение
 първа  назад  1     всички  напред  последна
Емисии   RSS | Atom
Абонамент   Google

За да пишете мнения трябва да влезете с потребителското си име.
Влезте от тук »