Автор: geokar
Дата: 31-12-18 10:04
Преди време показах на един колега снимки на есенните дървета, правени от прозореца, той каза, че много съм пресилил цветовете, хубаво било, ама не ило реално. Два дни по-късно същият този колега ми се извини, бил съм прав, точно такиви били, както съм ги снимал. Работата е проста - в различните часове на деня, на различно осветление нещата изглеждат различно, стремежът на фотографа да намери най-ярък израз и да го запечати, безкрайното дебнене на прословутия решаващ момент цели не само да покаже на другите, но и да ги научи да виждат, да ги стимулира сами да търсят там, където привидно е скука. Светът е неизмеримо по-цветен, отколкото сме склонни да го възприемаме, някои сцени, които ни предлага природата са по-ярки от всяко фотошоп манипулация, който работи в рау знае, че трябва да се потруди, за да постигне онова, което действително е видял, обработката е неизбежна, понякога се увличаш - и това е неизбежно, няма начин, когато зо пръв път откриеш фокусите на хдр да не хлътнеш в тази “нова реалност” и да не забравиш, че целта на това приложение е да хармонизираш способностите на обектива с тези - на зрението. Спомням си, преди много време в списание “Българско фото” имаше обширна статия с мотото: “Светът е цветен, снимайте в цвят!” И то по времето, когато цветната фотография у нас беше много трудно достъпна и страдаше от детските си болести, като изключим до известна степен диапозитива, магелановска радост ни обземаше, фотолюбителите, когато най-сетне успявахме да постигнем в тъмната стаичка цветен отпечатък. Сега шаренията от която сме заобиколени, по-точно казано, в която против волята си сме далдисали, все повече започва да ни дразни и изнервя, за концентрация и успокоение прибягвам все по-често към чернобялото и това е някакво ново осъзнаване, в никакъв случай не е носталгия, та даже и към чернобелия филм. Строгостта на изразните средства има особена сила на внушението. Това се отнася и до онази изострена чувствителност, която ще накара трудно забележимия нюанс да ни въздейства, но как да развиеш такава, когато си заливан ден и нощ с помията на шаренията? И все пак ми се струва, че това е номерът, вярно, че такива снимки все по-малко се харесват, обикновено останат незабелязани, не са виновни наблюдателите, все повече и повече възпитавани в естетиката на “сензационното”, “шокиращото”, “невероятното”, в шумотевицата на едновремешните циркове по селските панаири. То, като си помислиш, в кое изкуство не е така. Но алтернатива все пак има.
|
|