Автор: zizero
Дата: 24-12-08 11:28
ДАР
от Ясен АтанасовИ На Надежда
И аз не вярвах в прераждането, докато не се оказах накацан от гарги. Всъщност преувеличавам. Надничах на някакви си 15 сантиметра от земята, а заплашителните птици кълвяха и се деряха наоколо. Неясно как бях наясно, че съм бор. Борче, де. Поредната странност в живота ми. По-точно първата в новия ми живот. Звучи налудничаво, знам. "Звучи" едва ли е най-подходящият глагол - това е една добра история за разказване, която няма как да споделя. Остава да я превъртам из… проводящата си тъкан. И да се наслаждавам на звуците…
Но последното ще се случи доста по-късно. В момента все още съм травматизиран от ужасно ниския си ръст. И не само от него, разбира се. Наоколо се пъчат внушителни дърволища, студено е и вместо да изпия един чай, подсилен с "Кептън Морган", някакви чаркове от новото ми тяло смучат нещо си изпод прогнилите листа. Красиви, впрочем. Есенни.
Тази есен не беше тръгнала добре. Почти се бях ликвидирал на един деградирал арт фестивал на морето - съчетанието от тежък бронхит, силни хапове и твърд алкохол си беше казало думата. Съответно бях добил вид на закъсал светец. В тези си състояния ставам неотразим за жените. Дори за онези, които претендират, че им се повръща от идеята да раждат и дундуркат бебета и съответно се предполага, че онзи им инстинкт е позакърнял.
Та, последната вечер я срещнах. Отидох да слушам джаз и джа-а-а-ас! Четири пъти съм се влюбвал така, от раз, и всеки път съм се чувствал като мини, засилено срещу бетонен стълб.
Няма да я описвам, защото ще се взривя от болка. Ще си позволя да изпусна само едно прилагателно: ослепителна. Отмъкнах я в нощта, правих се на глупак, даже май плаках. Напивах се и изтрезнявах часове наред. Опивах се. От нея.
Още тогава знаех, че съм готов да й дам всичко. Да й подаря Всичкото. Два месеца по-късно вече бях решил да й даря себе си. И търсех начина да го направя. Брак, пръстен?
В годините, в които тялото ми нарастваше на пръстени, се питах дали щеше да приеме толкова банален подарък. И не просто банален, а тежък за издържане. Никога не съм казвал, че съм светец. Само че от време на време заприличвам на такъв. Щеше ли да ме понесе? Или се отърва леко?
Изобщо не мислех за това, когато в пристъп на дива еуфория от решението си ударих една линия, скочих в минито и надух газта в отчаян опит да се добера до някой бижутерски магазин, преди да затворят. Беше петък, а утре "моето бебе", както й казвах, имаше рожден ден.
Кофти завой и… ето ме в гората.
Мразех котилото капризни върби. Изсмукваха всички сокове около мен. Растях тегаво и за четвърт век не успях да стигна дори 2 метра. Направо световен рекорд за бор, нали?
От сигурна смърт ме спаси госпожа Дъб. Тя беше толкова мил и приятен съсед. През лятото ми пазеше сянка, през зимата задържаше снега да не ме премаже. Не знам как правеше онзи номер с корените си, но успяваше да достави малко влага и до моите.
Нейното царство наставаше през пролетта. Тогава започваха да прииждат момичетата и момчетата от околните селца, които правеха любов върху пъстрите мъхове в подножието й. И за мен се зареждаха щастливи месеци. Не ме разбирайте погрешно - не съм воайор. Но прекрасното, дори бих казал - възвишеното, представление на любовта ме караше да се чувствам толкова… човек.
Когато си тръгнах от нейния свят, тя беше в навечерието на своите 21 години. Когато се оказах неин подарък, наближаваше 50-те. Но да не избързвам.
Зададе се зимата, плъзнаха чакалите, които имат отвратителния навик да те препикават по няколко пъти на ден, а малкото очарователни птици - като жеравите например, отлетяха към по-добри земи. Не се бях замислял, че с наближаването на Коледа възниква потенциална опасност за всеки бор, докато не се оказах обкръжен от цигани с брадви. Бързо осъзнах намеренията им и истерясах:
- Ей, недейте, чакайте! Аз само един крив див бор! Що не посетите развъдника за елхички зад хълма?
Естествено, те не чуваха нищо, а и да бяха чули, едва ли щяха да се трогнат. Като "говорещ" само щяха да ме шитнат по-скъпо, а не за десетачката, която една забързана, омотана в шалове фигура им подаде на Женския пазар.
Въпреки обезформеното палто и кубинките усещах, че съм попаднал на жена. Трудно ме носеше, залиташе във виелицата, а някои от най-представителните ми клони обираха кишата по софийските улици.
Още когато се насочихме към познатата стара кооперация, нещо ме загложди. Същият вход. Същият етаж. После вратата с познатия стъклопис. Коридорът, двойният хол… Полегнал върху отдавна протрития килим на цветя, си дадох сметка, че ме е страх да я видя. Тя се забави доста. Когато влезе, първите й думи бяха:
- Ти ще си моят коледен подарък, хубавецо!
Беше остаряла, но какво ли не бих направил, за да мога да целуна бръчиците в ъглите на кехлибарените й очи.
Украси ме, разказа живота си. Беше сама - след смъртта ми не погледнала мъж. Това последното не беше за вярване в тези времена. Не беше и типично за нея. Бях сбъркал живота й и се чувствах ужасно зле. Игличките ми започваха да падат.
Бъдни вечер е. Слушам я да свири "Тиха нощ, свята нощ" на пианото, на което навремето дрънкаше "Гарбидж" с малките си ръчички. Обичам я повече от всякога. Защо никой не се обажда на тази прекрасна жена, за да я поздрави за празника? Защо никой не се отбива с бутилка вино и цветя - жест, който преди години би ни разсмял със сладникавостта си? Защо трябваше да ставам свидетел на драмата, която сам бях причинил?
Майната им на категоричните отговори.
Тя приключва парчето, духва свещите. По традиция не разтребва трапезата. Гаси лампите и точно преди да излезе, се обръща - крехък силует в четириъгълника от светлина на вратата - и казва:
- Знаеш ли, че ми напомняш някого?
http://www.capital.bg/show.php?storyid=602410
|
|
Последвай Фото Форум във Facebook
Фото Форум в Instagram