По стръмните склонове на италианските Алпи

 

Набързо да преминем през скучната част. Минахме Хърватия, Словения и накрая стигнахме в северна Италия около 15:00ч. Настанихме се в къмпинга и разпънахме палатката. Един бърз душ и по леглата, в случая по земята, но пък и там не е лошо, малко по – твърдо, но се свиква. Нагласих си алармата, за да стана в 03:00ч, за да снимам звезди и нощни пейзажи. Както и очаквах в 03:00ч ми звънна алармата и разбира се я изкл и си помислих: защо ли тази аларма звъни?! Може би от преди да тръгнем е останала – и пак заспах.

 

Събудихме се в 06:30ч и имахме ясен план, а той беше да се изкачим до връх Сечеда и там да спим на палатки. Само да вметна, че спането на палатки в Италия не е позволено. Събрахме си багажа, качихме се в колата и поехме към паркинга, които беше началната точка за изкачване. Обаче пътят до там е в едни страхотни завои и тези италианци изглежда не обичат мантинелите. Нямаше нито една мантинела, а надолу – пропаст 50-60 метра или повече, или по – малко :D. Стигнахме до паркинга и натоварих раницата до максимум. Багажа, които носих беше около 22кг, а аз самия тежа около 75кг, не обичам да се хваля, но доста здрав излезнах. Тръгнахме към върха по една много хубава, приятна и лека пътечка, но след 30-45мин ходене хоризонта откри гледка, която хич не ми допадна. Баир и то какъв.. наклонът беше нещо подобно -> ./  (точката съм аз с раницата).  Зачудих се кой може да ми хвърли пъпа в тази планина. Само изкачване, а тази тежка раница хич не ми помагаше. Казах си: “стегни се, горе те чака невероятна гледка” И се стегнах… за 100 метра. Продължихме изкачването си бавно и сигурно, след около 4ч ходене стигнахме върха. Гледката наистина беше невероятна, едни върхове кой от кой по – назъбени стърчат нависоко, абе кеф голям за окото (снимки по – долу ще видите).

 

 

 

 

Съгласиха се с мен и разпънахме палаките бързо, че започна да се стъмва. Имаше и други с палатки, които бяха готови да спят горе, но нещо се поколебаха и поеха надолу. В 21:53 бяхме вече по палатките , а аз дори спях и не съм разбрал, че е заваляло. В 00:03 се събудих от страшно силна светлина и си помислих, че някои с фенер свети, след което чух силния звук от гръмотевица и след малко още една, и  още една и още… падаха съвсем близо до нас, а дъждът валеше като изведро. Казах си : това е, ще се мре! Гръмотевиците падаха все по – близо и по – близо, а ние бяхме на гола поляна , където нямаше нищо високо, нашите палатки бяха най – високата сграда. За наш късмет , палатката, в която спяхме е с метални тръби и накрайници , което хич не привлича гръмотевици. Мина 1 час, но дъждът продължаваше, гръмотевиците също и няма и намерение да спира.

 

Чувам че нещо шумоли в палатката и светнах с фенера и какво да видя? Палатката е мокра вътре и има направо малко кратерче с вода. Страхотно, сега и вода в палатката, не ми беше достатъчни металните пръчки, ами и вода. Провикнахме се към Йордан, които имаше двуместна палатка, която не беше мокра. Решихме да се преместим при него, но ние сме в 3 местна палатка и багажа едвам го събираме, представям си в двуместна палатка 3ма човека и багажа им, тясно ама сухоооо, а и топло.

Сега се питам?

 

-Заслужаваше ли си? – определено.

 

-Бих ли го направил отново – определено да.

 

В планината времето е променливо и не знаеш от кой ъгъл може да излезне бурята.

Ще започна с една мисъл, която е точно на място: “Into the forest i go to lose my mind and find my soul” или накратко , само луд човек при гръмотевична буря би продължил да се катери към планината.

Няма човек, които обича фотографията и планината да не е чувал за северните Алпи в Италия или така наречените Доломити. Аз, като човек обичащ и двете, мечтаех от доста време да посетя това място, сякаш някой ми беше хвърлил там пъпа :D. Чудих се кога ли ще оставя стъпка в тази планина.

 

Е успях, оставих стъпка и не само ….