КАЧЕСТВОТО НА ФОТОГРАФСКОТО ИЗОБРАЖЕНИЕ И ВЛИЯНИЕТО НА СВЕТЛИНАТА ВЪРХУ НЕГО

       Много и най-различни фактори се намесват в образуването на крайното качество на изображението. Някои от тях са във властта на фотографа да ги контролира, други не, някои са плод на творческо решение, други на обективни обстоятелства или природни закони. При всички положения, фотографът трябва да се съобразява с тях и колкото е по-подготвен, толкова може да се справя по-удачно и по-рационално с възникналите трудности и ограничения. Но винаги има един предел на технически възможности или на физични закони, които не могат да се избегнат и в този случай може да е невъзможно заснемането на дадена идея по желания начин. Или този необходим начин е свързан с големи инвестиции и средства, което го прави нереален. В реалния живот фотографът много често се сблъсква с бюджетното ограничение на творческите си идеи. Както ще видим по-надолу качеството е пряка зависимост от този бюджет.

        Всеки един етап от фотографския процес от осветяването, избора на техника, заснемането, обработката на суровия материал до показването му върху крайния носител, влияе в една или друга степен на техническото качество на фотографията.

        Най- често спряганият показател е резолюцията на оригиналното заснето изображение, независимо дали е по класически аналогов процес или цифрово. Разделителната способност на носителя показва количеството отделна информация, която може да регистрира, колко по-точно и с повече детайли ще се получи снимката. Колкото по-висока е тя – толкова повече по-малки детайли ще се отбележат. Има много приложения за които максимизирането на изходната резолюция е от първо стенно значение, като големи плакати, фини обекти за снимане, като бижута или машинни детайли.

        При аналоговата фотография увеличаването на резолюцията се постига най-често с по-голям формат на заснетия материал, доколкото при цифровата – с по-голям брой физически пиксели върху матрицата.

        Разделителната способност не трябва да е самоцел, а да се съобразява с крайното приложение на фотографията. Ако последното не е с големи изисквания, то няма никакъв оправдан смисъл оригинала – изходния материал, да е с огромна резолюция. Това само натоварва работния процес, оскъпява го и води да много повече отделено ненужно време.

        Наличието на светлочувствителен материал с голяма резолюция изисква и оптика, която да може да я покрие, дори и с резерв. Не всички произвеждани обективи са в състояние да го направят. Трябва да се провери в съответния каталог или да се тестват опитно конкретните параметри на всеки обектив, за да може да се прецени дали е подходящ и дали разделителната му способност е достатъчна. В противен случай няма да използваме напълно регистриращия материал, и става излишно той е да много качествен. Тъй като няма идеален обектив, всеки един внася допълнителни ‘дефекти’, които влошават качеството. Като например неравномерната резолюция по цялата равнина (в центъра е по-висока), потъмняването на краищата на кадъра при най-отворените бленди, различни аберации и т.н. Само познаването на всяка конкретна оптична схема и нейното практическо тестване може да отговори дали е подходяща за дадената задача и дали ще задоволи претенциите за определеното качество. Не винаги, но в общия случай, обективите с минимални дефекти струват значително повече от другите.

        Точният фокус и остротата на изображението са два показателя, по които основно съдим за качеството на изображението. Те се контролират от различни механизми и определят от различни причини, но зависят общо от светлината или по-точно от количеството светлина.

При тази снимка имаме минимална ДРИП, за постигане на акцент върху очите, както и ниска скорост на снимане за размазване движението на косите.

        Нормално е в една снимка да фокусираме сюжетно важния обект, за да подчертаем значимостта му и да насочим вниманието на зрителя натам. Чисто технически на фокус е цяла равнина (а не отделна точка), успоредна (ако не е зададено друго) на равнината на светлочувствителния материал. Но реално имаме фокусирани обекти малко преди тази равнина, както и малко след нея. Можем да приемем че фокусирането се извършва между две успоредни равнини, като разстоянието между тях наричаме дълбочина на рязко изобразяемото пространство (ДРИП). Големината на ДРИП се определя от три основни фактора – бленда, разстояние до обекта и фокусно разстояние на обектива. При първите две с нарастването им се увеличава ДРИП, а при последното – намалява. Когато изберем нужната ни композиция за даден кадър, това вече е определило и нужния ни обектив (фокусно разстояние) и предметното разстояние. Оттук става ясно че единственият параметър, с който можем да контролираме ДРИП ще е блендата. Тя определя количеството светлина което стига до матрицата, и за да увеличим обектите на фокус, трябва да затворим блендата, тоест да пропуснем по-малко светлина. В този случай ще ни е необходимо по-голямо количество светлина за постигането на правилна експозиция. Или иначе казано по-голям ДРИП изисква светлина с по-голям интензитет, което не винаги е възможно или рентабилно.

        Остротата в едно изображение (често бъркана с липсата на фокус) касае наличието на движещи се обекти или движението на камерата. В повечето случаи не е желателно да има такова, например при снимането на бижута, каталози за стоки и предмети, интериорна фотография или паспортни снимки. Разбира се всяко правило има и изключения, когато е подчинено на идеята и отразява желанията на автора. 

За да спрем бързото движение в тази снимка е използвана скорост на затвора 1/2000с, което дори в слънчев ден като този дава отворена бленда 4, на чувствителност 160 ИСО

        На пръв поглед това не е кой знае какъв проблем, ако не снимаме излитащи куршуми или короната на падаща капка вода. Но в действителност не е така. Дори снимането на хора в цял ръст изисква относително висока скорост, а за движещи се или бягащи хора още по-висока. Използването на по-дълга оптика (телеобективи) също изисква повишаване на снимачната скорост, поради относително мащабно увеличение на изображението.

        На практика липсата на острота или размазването на изображението не представлява трудност за постигане във всяка една ситуация, доколкото обратно – замразяването на движението и максималната острота често създава огромни проблеми. За да приемем едно изображение за остро, трябва относителното преместване на обектите спрямо чувствителния слой/матрица по време на снимката да е по-малко от минималния градивен елемент на изображението (зърно/пиксел). Тоест ние не казваме че обекта не трябва да се движи, а че неговото преместване по време на снимката трябва да е такова че да не се регистрира.

        Дали едно движение да се регистрира или не го определяме със скоростта на затвора, като само при снимане с електронни светкавици - от дължината на импулса (времето т0.1). Колкото е по-кратка скоростта за експониране – толкова по-бързо относително движение можем да замразим. Няма научен метод за определяне на необходимото време за дадена ситуация, има някои практически ориентири. Но най-добрият начин за да сме сигурни е опитният – преди реалните снимки провеждаме тест, при аналогично снимане за да установим скоростта на движение на обекта и съответното времето на затвора за неговото спиране.

        Когато говорим за постоянно осветление като слънце, халогенна лампа, металхалогенна има пряка зависимост между нужната скорост и интензитета. Колкото по-кратна скорост ни трябва – толкова по-мощно осветление ще използваме. В случая с изкуственото осветление това води и до по-голям финансов разход. А при снимане на слънце, няма разход, но сме ограничени до максималния интензитет който ни предоставя слънцето в даден момент. Много често той е недостатъчен за получаването на качествена снимка на движещи се обекти навън.

        По-особен е случаят при използването на електронна светкавица, тъй като там зависимостта е точно обратната – колкото по-малък интензитет, толкова по-кратък импулс и малко време т0.1. Но слабата светлина създава предпоставки за друг проблем, липсата на достатъчно дълбочина на рязко изобразяемото пространство.

        Ако обобщим тези два показателя заедно – ДРИП и остротата, виждаме че те са в обратна зависимост, при всички видове осветление. Когато постигаме кратки скорости, намалява и ДРИП, и обратното – ДРИП се увеличава когато имаме дълга експозиция.

        За постигането на максималното възможно качество е желателно да имаме голяма острота (тоест малка скорост на експониране) и достатъчно затворена бленда за желаната дълбочина. Тъй като двете условия са противоречиви, единственият начин е да увеличим с колкото е необходимо количеството светлина. Това понякога е невъзможно или финансово непостижимо. Реално няма невъзможни стойности на експозицията, въпрос е само на бюджет. А дали е оправдано не е тема на настоящото изследване.
 

При този кадър е необходима достатъчно висока скорост за да спрем движението на модела, както и затворена бленда, осигуряваща ни фокус върху всички планове, което е постигнато за сметка на по-висока чувствителност на материала.

        Редно е тук да си зададем въпроса, защо не използваме по-високочувствителен материал или друга настройка на цифровата матрица. Повишаването на чувствителността е свързана с намаляването на резолюцията, било то като зърнистост на изображението или вкарване на цифров шум. Тоест постигаме подобрение на един показател за сметка на друг. В подобни критични ситуации е въпрос на избор на приоритети, кое е водещото и по-важно – резолюцията, остротата или ДРИП, кой показател в конкретния случай може да бъде жертван.

Това е най-тежкият възможен вариант относно качество, максимална разделителна способност, никакъв шум, фокус върху всички персонажи и абсолютна острота в целия кадър. Единственото решение е висок интензитет на светлината.