Лагеруване на връх Амбарица

Зимните месеци януари и февруари са тенденциозно слаби за комерсиалната фотография, което не е добре от финансова гледна точка, но пък се отваря възможност и остава свободно време за така обичаните пейзажи, позабравени през останалата част от годината. В този пост ще се опитам да споделя емоцията от преживяното приключение на връх Амбарица – 2166 м. в Централен балкан. След кратко планиране, съобразявайки се с прогнозата за времето, която обещаваше слънчево, но студено време с вятър 5-6 км. в час по билата на Стара планина, избрахме да тръгнем нагоре в понеделник. Имахме уговорка с момчетата от Сопотския лифт да сме при тях в 8:00 ч., за да използваме качването на смяната на горната станция. И така всичко се случи според  уговорката и около 8:45 ч. слязохме на горната станция. Времето, както и долу в ниското беше ужасно, гъста мъгла, студ и всичко сковано в скреж. Потеглихме по стръмния склон в посока хижа Добрила с надеждата, че по-високото ще има слънце и топлинка. Така и стана, след около стотина метра денивелация вече бяхме над мъглата, отвори се спираща дъхът гледка - слънце, синьо небе над мъглата, в ниското стърчаха високите върхове на Родопите, Рила и Пирин.

Настроението се приповдигна и 20 килограмовите раници "олекнаха", след около час и половина, спирайки често, за да се наслаждаваме на невероятните пейзажи, пристигнахме на хижа Добрила. Пихме по чай, побъбрихме с хижаря - много приятен, благ човек и поехме към финалния етап от прехода, връх Амбарица. Пристигнахме около два часа, на самия връх подухваше леко, но все още температурата беше приятна, въздухът кристален, панорамата беше невероятна във всички посоки. На запад - Козя стена и връх Юмрука, на изток - Купените и връх Ботев. Порадвахме се малко на гледката и се заехме с палатката, май не споменах никъде до момента, че планът ни беше да пренощуваме на върха, аз като фотограф отдавна си мечтаех за този момент, зимни пейзажи от високата зимна планина и просто няма как да се случи да снимаш залез, изгрев и нощен пейзаж, ако не си там, на върха. Сигурен бях, че ще е трудно и адски студено, за вечерта прогнозата за билото беше минус 16 градуса, но се надявах планината да е благосклонна към нас и да няма силен вятър. Избрахме място с по-дълбок сняг, за да свалим палатката възможно най-ниско, на завет. Лопата нямаше, използвахме пикела и снегоходките за дупката, след час и половина всичко беше готово, и дойде време за релакс, имаше и малко време до залеза.

Предверието беше отворено, слънцето напичаше палатката, вътре беше приятно топло,  порадвахме се на гледката, пийнахме винце, побъбрихме. Около 17:30 ч. слънцето вече беше доволно ниско, настана време за снимки, приготвихме камерите и изпълзяхме от палатката. Навън беше невероятно! Връх Ботев беше оцветен в червено от залязващото слънце, не знаех от къде да започна със снимките, във всяка една посока беше уникално красиво, а студа беше смразяващ. Поснимахме, сменихме няколко гледни точки,  но палеца и показалеца на дясната ми ръка, която беше без ръкавица, станаха безчувствени от студа и нямах никакво усещане дали съм натиснал копчето за задържане на експозицията, правейки панорама. Слънцето се скри някъде зад Вежен, време беше да допълзим обратно на завет в палатката,

навлякохме всички налични полари, поларчета и якета. Сунтото на колежката показваше минус 8 градуса в палатката. Продължихме с винцето, единствения източник на топлина, освен него имаше три малки чаени свещи, които бяха паркирани върху един плосък камък и така прекарахме последните няколко часа. Следващото излизане беше около 21:30 ч., сунтото вече показваше минус 11 градуса, а навън колко е дори и не исках да зная. Не бяхме отваряли палатката от последното излизане, обухме се и изпълзяхме, озовахме се в един друг свят, сякаш попаднахме на друга планета, луната огряваше покритите със сняг върхове, долу в ниското под мъглата светеха градове, селца и паланки, беше приказно! А студът, арктически! Вятърът режеше като с бръснач. Камерата потъна в скреж, от дъхът ми обектива  се беше смразил, моторът на камерата почти спря докато фокусирах, петнадесетте минути навън ми се сториха като час, мислех да направя някоя нощна панорама с повече кадри, но студа и вятъра ме разколебаха,

прибрахме се набързо в палатката. Следващите часове бяха най-мъчителната част от приключението, напъхахме се в чувалите с надеждата да поспим до сутринта, но студът се просмукваше от всякъде и така до четири часа сутринта, когато решихме да се поразмърдаме малко. Запалихме трите малки свещи и поради липса на примус в рамките на час, постоплихме вода за чай на тях, позагряхме се и се напъхахме обратно в чувалите да дочакаме изгрева. Междувременно вятърът се усили до стряскащи нива и взе да засипва палатката с твърд фирнован сняг. Стара планина си показа рогцата, планът за снимки по изгрев се промени, защото положението взе да става леко бедствено, палатката плющеше и се клатеше, снегът я засипваше и шумеше удряйки се в стените и в 6:30 ч. спретнахме плана за евакуация и започнахме да събираме всичко в раниците. Навън беше красиво и в същото време студът беше кошмарен, а вятъра го утрояваше. Събрахме палатката на топка по най-бързия начин, някак си я закачих на раницата, завързах и снегоходките, които играеха ролята на колчета, хвърлихме един последен поглед със съжаление за провалените снимки на изгрева и потеглихме надолу. Под билото условията бяха малко по-човешки, вятъра по-слаб. Любчето прояви воля и се разрови в раницата за камерата да понаправи някоя снимка на планината вече доволно огряна от сутрешното слънце.

И така, след четиридесет минути ходене се добрахме до хижата, пийнахме кафе-чай, хапнахме по един боб, постоплихме се, казахме си някоя приказка и потеглихме към лифта.

Така приключи нашият трекинг, заредени с емоции, позамръзнали, но щастливи от преживяното  и доволни от няколкото сполучливи кадъра по картите на камерите.