Късче земя от 1350 г.

дата 06.10.2014 г.  |  автор Филип Зуберски - F.Z.  | 

Всичко започна с репликата от филмите на ужасите: “Пичове, телефоните ви имат ли обхват?” Естествено, нямаше вдигната ръка, а само трeвожно хриптене.

Малко по-рано

Неделя е, брато. След като упражняваме правото си на глас, решаваме да изчезнем някъде, където няма да ни говорят за политика, кебапчета и български футбол, където няма мои, твои, други закони, както пее една цицореста сексбомба, страхотна певица иначе, искаме дете от нея, но не й казвай.

Няколко души тръгваме към една райска местност на 45 км от София. От доста време си навиваме на пръста, че трябва да посетим това място и ето, че най-после намираме подходящ момент. Наивни сме и се смеем на плоски шеги и стари вицове по път, защото не знаем какво предстои да се случи, не знаем, че в крайна сметка няма да стигнем там, където сме тръгнали.

По обяд

Палим за Перник. Няма да се отбиваме в града, защото не ни се яде бой от винкел, а и не търсим резервни части за голф. Малко преди града на винкелите трябва да хванем пътя за Благоевград, но уви.

По радиото звучи Цеца и песента й “Пиле” и ние превъзбудени поехме по грешен път.

“Ово йе свет за пАметниеееее…
ово йе пут за неке храбрие…
а мойе сърце йе пиле… дъхти од страха када гърми…
нежно ко свила на калдърми…”

В колата мирише на чипс и есенции от студен чай, когато се усещаме какво става.

Псуваме гузно и всеки обвинява другия, че е по-голям абич, но в крайна смета продължаваме напред. Защо?

Караме вече 10 км и пустата мантинела ни напомня на Дафина от 12-ти “г” клас – нема свършване. Виждаме, че не можем да обърнем и взимаме решението да спазваме докрай пернишкото мото – Бог ми е навигатор. След трескаво търсене в интернет намираме информация за параклис, който ни е на път. С вдигане на рамене и муцка тип кифла се съгласяваме негласно да караме натам. Продължаваме да слушаме българско радио със сръбски хитове, движейки се към Кюстендил в очакване да видим някъде Мая Манолова, много харесваме кухия обем, който си прави.

Минаваме през Радомир. На центъра имали водопад, който често нямал вода. По радиото пускат Синан Сакич и спираме да разсъждаваме. С помощта на GPS-а и една саката циганка взимаме дясната отбивка за село Прибой. Не е добре да има “бой” в името, особено по този край на България, но никой не иска да каже това на глас.

Караме известно време и поемаме към предпоследната точка в нашата дестинация – село Поцърненци. Кой ги измисля тия имена? Чудим се и ядем бисквити с бони-бон. След 15 минути стигаме единствения магазин в селото и завиваме в улицата зад него. След 5 минути стигаме нещо като център в махала. Улиците са прашни, а бурени пробиват даже асфалта на пътя, където не ги плашат и гумите на колите.

На малкия площад в село Поцърненци има паметник с кръст и до него чешма. Питаме на къде да хванем?

“Пак софиянци, аман от вас! За параклиса ли идвате? Продължавате по пътя, който си ебе децата, мого дупки. Минавате през две поляни и като се спуснете по черния път, слазате, че дупките са като шахти”, съветва ни местен пияница, който жули мастика малко преди 12 на обяд.

Софиянци, а? Какви софиянци бе? Ние сме от Стърчипатка, Ломско, просто го раздаваме културно, докато не получим своето.

И така. Продължаваме по ужасен път, две поляни и един обор с крави. Пак питаме и пак ни насочват. Близо сме до параклиса. Продължаваме с колата, но в един момент дупките стават като тунели в земята и решаваме да спрем. Тръгваме пеша, заебавайки автомобила. Осъзнаваме, че тук каското е просто един хвърчащ лист, а колицата е просто купчина ламарина. А ни подхванат на бой, нема прибиране.

Ние приближаваме, а той чака

“Пичове, имате ли обхват?”, пита един от нашите. Естествено, няма вдигната ръка, а само тревожно хриптене и звук на хрущящи камъни под маратонките. Гледаме тревожно дисплея на телефона, а от там Меган Фокс връща с окуражителен поглед. Чертичките на обхвата ги няма. Ето така изчезват хора. Надяваме се да не срещаме ония грозните от “Погрешен завой”.

Крачим ведро, макар и със студена пот на челото. Дори започваме да маршируваме под съпровода на мухи, крави, птички и пчелички, макар че в този миг на душата й се ака от страх. Колата вече не се вижда и се молим като се върнем да е там.

“Ето го”, казва един от нашите и в този момент зърваме параклиса. Гледаме го без да мигаме в продължение на минута. Повече не издържаме, защото очите ни се насълзяват от вятъра. След 15 минути се изкачваме на хълма, като в най-високата му част е самият параклис. Толкова сме обладани от гледката, че не усещаме как тишината е като във вакуум. Заставаме пред вратата на манастира. След няколко мига колебания бутаме резето и влизаме вътре.

Домакин е св. Йоан Летни, от когото не искаме да взимаме скоро интервю.

Хората говорят

Самият параклис датира от 14-и век. Построен е на скалистия бряг над язовира, сякаш някой в миналото е знаел, че един ден тук ще има вода. Вдигат го през 1350 г. Тогава е било нещо страшно – не са имали интернет, а само сирене, крави и космати жени.

Гледката от параклиса към водния басейн е прекрасна – на ръба на скалата човек може да обхване с поглед почти целия язовир Пчелина, който е постлян като персийски килим в основите на манастира. Параклисът носи името на св. Йоан Богослов, известен още като св. Йоан Летни. Църквата била построена на висока и удобна скала на южния бряг на Струма. Скалата, наричана Пчелин камък, висока 80 метра, се виждала от цялото село и така християнската вяра от храма Господен струяла като светлина навред. Харесваме онова време, защото хората са имали не само сирене, крави и космати жени, имали са и вяра, заради която днес ние можем да пишем на български език и да имаме сайт.

Параклисът ни впечатлява и му правим десетки снимки. Жалко е, че стенописите явно няма как да бъдат възстановени, но корпусът и основите на храма са запазени изцяло. Автентичен е и олтарът – голям камък с издялани орнаменти. Именно за този камък е посветена една от местните легенди. Преди години едно момче от село Пчелинци (селото е заличено с указ от 20 януари 1978 година) загинало при нелеп инцидент, след като бутнало камъка от параклиса в пропастта над някогашната река. Открили тялото му в реката, едва след като родителите върнали камъка в параклиса. С тия неща шега не бива.

Обратно

Гледката е приказна и решаваме да я запечатим и на апаратите. Щрак, щрак, щрак! Замаяни от приказното кътче не усещаме как минава времето. Идваме на себе си едва когато джип с пернишка регистрация спира до храма. В първия момент си задаваме въпроса как изобщо са минали през дупките, но не след дълго спираме с размишленията, пак поглеждаме пернишката регистрация и все едно се събуждаме от сън. Правим последна обиколка по скалите – щрак, щрак, щрак.

Стягаме багажа и тръгваме. Поемаме по пътя обратно, мълчим си, апаратите щракат и всеки се обръща през рамо да хвърли последен поглед към малката сграда. Кътче земя, докосната от Господ. Докоснати сме и ние, защото сме объркали една елементарна отбивка, за да дойдем тук. А може би така е трябвало да стане. Може би.

Страници:  1

Коментари    
bairi100
07-10-2014 22:26

Онова местенце с трите чешми е мах.Калугерски чифлик(бивш на Рилския такъв и бивше село).Поздравления!:)
-0 +1
BELOBRAD
22-11-2016 20:44

... ... ... Аз не попогрешка отидох там с цялото домочадие.
... ... ... Дойде там и един човек, овчарят Бай Ангел, който е някъде от селцата там и се грижи за параклиса с помощта на няколко деца, видимо родственици и които явно са там сезонно (беше края на лятото). И на тях им беше интересно, но те дойдоха, нямам представа как точно, но откъм водата долу. Но като се разхождахме долу покрай брега видяхме пътища по които се движат стада крави и овце, вероятно пътят идва от това Поцърненци, но не по високото, а по бреговата линия.
... ... ... Направи ми впечатление, че брегът е застлан буквално с черупки от охлюви и големи мидени черупки по 10-12 сантиметра. Такова мидено-охлювно "находище" и по морскии брегове не съм виждал. Явно язовирът и храмът са в необичайна теренно-геоложка среда – изключително наситена с варовици, калта е почти бяла когато изсъхне.
... ... ... Иначе под параклиса (северозападно в посока към скалистия отвесен бряг) има няколко тераси с отлични възможности за бивак(но трябва да си носите вода). Гледките навсякъде са превъзходни.
... ... ... Долу при самия бряг е кално и както е вече нормално, замърсено с човешката безотговорност – стъклени и пластмасови бутилки, чашки, торбички, опаковки, консервни кутии и всевъзможни остатъци от рибарски такъми, даже намерих един чатал и макара с размотано влакно водещо някъде в дълбокото.
... ... ... На отсрещния бряг (североизточно) разпънати палатки, автокаравани, пушилки и чалга-озвучение размесено с крамоли – явно пренесени проблеми от делника в почивните дни.
... ... ... Е, имаше и една романтично обзета двойка с една малка платноходка, която бе смущавана от няколко "джигита" с моторници, доволни от наглостта си.
...........
... ... ... Реших, че по-добре е друг път да отида в некурортен сезон, ден и час, за да нямам поне някои от смущенията на преживяванията, за които пишете и вие.
... ... ... Жалко, че не мога да публикувам с коментара си снимки и клипове – щяха да са добра илюстрация към него.
-0 +0
За да оставите коментар трябва да минете през Вход.
  • Синигери в Борисовата градина

    От Александър Петров


    Синигерите са много полезни птичета. Хранят се с доста вредители, включително и молците, които съсипват години наред листата на софийските кестени. Те обаче имат проблем зимата, особено, когато падне сняг. Не могат да си намират лесно храна.