Топла и бавна неделя - стъпки на птици почукват.
Гледат се стаите бели, реката спира от скука.
Сенките - сиви кобили, потни в прахта се търкалят,
няма врата да процвили, нито жена да се скара.
Влакът с пресъхнали устни дълго гласът си продухва
и на перона изпуска сламена шапка и куфар.
Слиза човекът невидим, защото целият свети -
той от затвора си иде и ще остане в селцето.
Плахо в тревата пристъпва - няма ли кой да го види?
Котка е спряла на пътя и тишината наприда.
Сам в прегорялото лято, в тъмните сенки минава...
Няма я вкъщи жената - няма я старата слава.
Няма и кой да те чуе, с химн на площада да слезеш -
хълца в нозете му пуяк, на участта му се плези.
И този, който с години само за днес се е молил,
сяда на прага и рони хляба на своите болки.
Вестник разперен се носи и ходилата му пламват.
Патките с жълти галоши тъпчат ленивото пладне.
Старци на пейките слушат дните си равни и тихи -
шават с бастуните, дишат. И срещу слънцето кихат.

Борис Христов